Мо усети как нещо я свива под лъжичката. Сенките наоколо сякаш се размърдаха.
— Дик — каза тя, — страх ме е!
Страхът е заразен. Понякога е достатъчно някой да каже, че се страхува, за да се материализира ужасът. Мо беше ужасена, а след нея се ужаси и Дик.
Той не каза нищо, просто побягна, а момичето го следваше по петите. Уличните светлини изплуваха пред тях, докато тичаха обратно към своя свят, и превърнаха здрача в нощ, а сенките — в мрачни места, където всичко може да се случи.
Тичаха, докато стигнаха къщата на Дик, влязоха вътре и светнаха всички лампи, а Мо се обади на майка си и през плач поиска да я приберат с кола, въпреки краткото разстояние до дома й. Тази вечер тя отказваше да се прибере пеша.
Ник със задоволство гледаше как Мо и Дик бягат.
— Много добре се получи, скъпи — каза топъл глас зад гърба му, — много добро Сливане, а после и Страх.
— Благодаря — отвърна Ник. — Дори не бях опитвал Страха върху живи хора. Знаех теорията, но все пак…
— Получи се прекрасно — весело каза една висока жена в бяло. — Аз съм Амабела Персън.
— Ник. Никой Оуенс.
— Живото момче? От голямото гробище на хълма? Наистина ли!?
— Аха — Ник нямаше представа, че някой извън неговото гробище може да знае за него.
Амабела чукаше по надгробния камък.
— Роди! Портуния! Излезте да видите кой е тук.
Амабела представи Ник, а той се здрависваше и повтаряше любезно: „Очарован съм да се запознаем“. Ник се бе научил да поздравява в маниера на над девет столетия.
— Господин Оуенс изплаши едни деца, които несъмнено си го заслужаваха — обясняваше Амабела.
— Добро представление — каза Родерик. — Невъзпитани хлапаци с укорително поведение, а?
— Тормозят другите деца в училище — обясни Ник. — Карат ги да им дават джобните си пари.
— Страхът несъмнено е добро начало — каза Портуния Персън, която беше пълна жена, доста по-възрастна от Амабела. — А какво си намислил, ако с това не постигнеш резултат?
— Не съм сигурен… — започна Ник.
Но Амабела го прекъсна:
— Смея да предложа Съноброденето, като най-ефикасно лекарство. Можеш да Сънебродиш, нали?
— Не съм сигурен — отвърна Ник. — Господин Пениуърт ми показа как се прави, но не съм… ами има неща, които знам само на теория и аз…
Портуния Персън го прекъсна:
— Съноброденето е много подходящо, но нека предложа едно хубаво Посещение. Подобни хора разбират само от това!
— О — каза Амабела с насмешка, — посещение ли? Портуния, скъпа, не мисля, че…
— Не, ти наистина не мислиш. За щастие поне една от нас го прави.
— Трябва да се прибирам — разбърза се Ник. — Ще се притесняват за мен.
— Разбира се — отвърнаха семейство Персън и заваляха любезности: „Радвам се, че се запознахме“ и „Прекрасна вечер, млади човече.“
Амабела и Портуния се гледаха свирепо, а Родерик Персън попита:
— Ако ми простиш любопитството, как е твоят наставник?
— Сайлъс ли? Добре е.
— Предай му поздравите ни. Страхувам се, че в такова малко църковно гробище като нашето никога няма да видим истински член на Почетната стража. Но все пак е приятно да знаем, че ги има.
— Лека нощ — каза Ник, който нямаше представа за какво говори мъжът, но остави този въпрос за по-късно. — Ще му предам поздравите ви.
Ник взе училищната си чанта и пое към дома, избирайки сенките.
Училището на живите не освобождаваше Ник от уроците му с мъртвите. Нощите бяха дълги и понякога се извиняваше и допълзяваше изтощен до леглото си още преди полунощ. Но в повечето случаи се справяше.
Господин Пениуърт нямаше от какво да се оплаква — Ник учеше прилежно и задаваше много въпроси. Тази вечер пита за Витаенето. Момчето се интересуваше от все повече подробности и измъчваше с въпроси учителя си, който всъщност никога не бе практикувал Витаенето.
— Как точно правя студен полъх във въздуха? — питаше момчето. — Мисля, че усвоих Страха, но как да го развия до Ужас?
Господин Пениуърт въздъхна и се постара да обясни всичко, така че свършиха чак към четири сутринта.
На другия ден в училище Ник беше уморен. Първият час имаха история — предмет, който Ник обичаше, въпреки че често трябваше да се бори с желанието си да се обади, че не се е случило така, не и според хората, които са присъствали тогава — но тази сутрин гледаше само как да не заспи.
Правеше всичко възможно да се съсредоточи в урока, затова не обръщаше внимание какво се случва около него. Мислеше за крал Чарлс Първи и за родителите си, господин и госпожа Оуенс, и за другото си семейство, което не си спомняше. В този момент на вратата се почука. Учениците и господин Кирби се обърнаха да видят кой е (седмокласник, пратен да вземе учебник). Докато всички бяха с гръб, Ник усети нещо да се забива в ръката му. Не извика, просто погледна.
Дик Фартинг му се усмихваше с подострен молив в ръка.
— Не ме е страх от теб — прошепна той.
Ник погледна ръката си — малка капка кръв се наля там, където острието на молива бе пробило кожата.
Следобед Мо Куилинг настигна Ник в коридора, а очите й бяха толкова широко разтворени, че навсякъде около ирисите й се виждаше бяло.
— Ти си шантав! — каза тя. — Нямаш никакви приятели!
