— Беше прав — умърлуши се Ник. — Няма да се върна. Не в това училище и не така.
Морийн Куилинг преживя най-лошата седмица в живота си. Дик Фартинг вече не й говореше, чичо й Том й крещя заради случката с Оуенс, после й каза да не споменава пред никого за онази нощ, защото може да си загуби работата. Родителите й бяха бесни. Чувстваше се предадена от всички, дори седмокласниците вече не се страхуваха от нея. Беше много гадно! Искаше да види онзи Оуенс, когото обвиняваше за всичко случило се с нея, искаше да го види да се гърчи в агония. Ако си мисли, че да го арестуват е зле… После кроеше планове за отмъщение, зли и сложни планове. Те бяха единственото, от което й ставаше по-добре, но дори и те не помагаха кой знае колко.
Ако имаше нещо, от което да я побиват тръпки, това бе почистването на научната лаборатория — трябваше да прибира бензиновите горелки, да се погрижи всички епруветки, петрита, неизползвана филтърна хартия и тем подобни да се върнат по местата си. Според строгата ротационна система й се налагаше да го прави едва веднъж на два месеца, но се разбираше от само себе си, че през най-лошата седмица от живота си ще се озове и в лабораторията.
Поне госпожа Хоукинс, която преподаваше естествени науки, бе там, събираше листата и подреждаше нещата си в края на деня. Успокояващо беше, че е тук, че изобщо има някой тук.
— Добре се справяш, Морийн — отбеляза учителката.
Една бяла змия в буркан с консерванти ги зяпаше с празен поглед. Мо благодари.
— Не трябваше ли да сте двама? — попита госпожа Хоукинс.
— Трябваше да съм с Оуенс — потвърди Мо. — Но не е идвал на училище от няколко дни.
Учителката се намръщи.
— Кой беше той? — разсеяно попита тя. — Нямам го в списъка.
— Мик Оуенс. Кафеникава коса, въздълга. Не говори много. Той каза имената на всички кости от скелета, когато правихме теста, помните ли?
— Всъщност не — призна си госпожа Хоукинс.
— Трябва да помните! Никой не го помни! Дори и господин Кирби!
Учителката пъхна останалите листа в чантата и каза:
— Добре, радвам се, че се справяш сама, скъпа. Не забравяй да избършеш работните плотове, преди да излезеш — и си тръгна, затваряйки вратата след себе си.
Лабораториите бяха стари. В тях имаше дълги дървени маси с газови горелки и вградени мивки. Имаше тъмни дървени полици, на които бяха подредени разни неща в големи бутилки. Нещата, които плуваха вътре, бяха мъртви, мъртви от дълго време. Дори имаше пожълтял човешки скелет в единия ъгъл на стаята — Мо не знаеше дали е истински, но точно в момента я плашеше до смърт.
Всеки шум отекваше в тази дълга стая. Тя включи всички лампи, дори тази над дъската, просто за да не се страхува толкова. В стаята започна да става хладно. Искаше й се да включи отоплението. Отиде до един от големите метални радиатори и го докосна. Пареше. Но въпреки това тя трепереше.
Стаята беше пуста и тревожна в пустотата си. Мо усети, че не е сама, сякаш някой я наблюдаваше.
Ами разбира се, че ме наблюдават — помисли си. Стотици мъртви неща в буркани ме гледат, да не говорим за скелета. Тя хвърли поглед към полиците.
Тогава мъртвите неща започнаха да се движат. Змия с невиждащи млечни очи разви спиралата си в буркан, пълен със спирт. Бодливо морско създание без лице започна да се извива и гърчи в течния си дом. Котенце, мъртво от десетилетия, оголи зъби и започна да драска по стъклото.
Мо затвори очи. Това не се случва, каза си наум. Въобразявам си! После на глас каза: „Не се страхувам!“
— Това е добре — произнесе някой в сенките край задната врата. — Много е гадно да те е страх.
— Никой от учителите не те помни — обърна се тя.
— Но ти ме помниш — каза момчето, архитектът на всичките й нещастия.
Тя хвана една мензура и я метна по него, но не уцели и стъкленицата се разби в стената.
— Как е Дик? — попита Ник, сякаш нищо не бе станало.
— Знаеш как е — каза тя. — Дори не иска да говори с мен. Влиза в час, после се прибира и си пише домашните. Сигурно сглобява релси за влакчетата си.
— Добре — каза той.
— А ти — продължи тя, — не си идвал на училище цяла седмица. Много си загазил, Мик Оуенс. Полицията дойде онзи ден. Търсят те.
— Което ми напомня… как е чичо ти Том?
Мо замълча.
— В известен смисъл — поде Ник, — ти спечели. Напускам училище. Но от друга страна, не си спечелила. Знаеш ли какво е да те преследва дух, Морийн Куилинг? Поглеждала ли си някога в огледалото, чудейки се дали очите, които те гледат оттам, са твоите? Седяла ли си в празна стая и изведнъж да осъзнаеш, че не си сама? Не е приятно.
— Ще ме преследваш ли? — гласът й потрепери.
Ник нищо не каза. Просто я гледаше. В далечния край на стаята изтрополи нещо — чантата й падна от стола и когато се озърна, вече бе останала сама в стаята. Или поне нямаше никой, когото можеше да види.
Пътят й към дома щеше да е много дълъг и много тъмен.
Момчето и наставникът му стояха на хълма и гледаха към светлините на града.
— Боли ли още? — попита Ник.
— Малко — отвърна Сайлъс. — Но бързо ще мине. Скоро ще съм си като преди.
— Можеше ли да умреш, като се хвърли пред колата?
Наставникът му поклати глава.
