— Има някои неща, които могат да убият хора като мен. Но сред тях няма коли. Аз съм много стар и корав.
— Сгреших, нали? — попита Ник. — Цялата идея бе да го направим незабелязано. А после аз се замесих с децата в училище и докато се усетя, вече имаше полиция и такива неща. Постъпих като егоист.
Сайлъс вдигна вежда.
— Не си егоист. Имаш нужда да си сред своите. Разбираемо е. Просто в света на живите е по-трудно и не можем толкова лесно да те защитаваме. Исках да си в съвършена безопасност, но за твоя род има само едно съвършено безопасно място и няма да го достигнеш, докато не свършат всичките ти приключения и никое от тях вече няма значение.
Ник потърка с ръка камъка на Томас Р. Стаут (1817–1851 „Дълбоко опечалени са всички, които го познаваха“). Мъхът се ронеше под пръстите му.
— Той все още ме търси — каза Ник. — Онзи, който е убил първото ми семейство. Има много неща, които трябва да науча за хората. Ще ме спреш ли да не излизам от гробището?
— Не. Това беше грешка, от която и двамата се поучихме.
— Тогава какво?
— Ще трябва да се постараем да задоволим интереса ти към историите, книгите и света. Има библиотеки. Има и други начини. Има и много места, където да си сред други живи хора като теб, например на театър или на кино.
— Какво е това? Като футбола ли? Харесваше ми, като играеха в училището.
— Футбол… Хм, обикновено е твърде рано през деня за мен — каза Сайлъс. — Но мис Лупеску може да те заведе на футболен мач следващия път, когато дойде.
— Много ще се радвам — каза Ник.
Тръгнаха надолу по хълма. Сайлъс каза:
— Двамата оставихме твърде много следи през последните няколко седмици. Те още те търсят.
— Вече си ми казвал. Откъде знаеш? И кои са те? Какво искат?
Но Сайлъс само поклати глава и отказа да продължи разговора, така че Ник трябваше да се задоволи с това.
Последните няколко месеца Сайлъс беше много зает. Изчезваше от гробището с дни, а понякога със седмици. Около Коледа мис Лупеску замести Сайлъс за три седмици. Заедно с Ник се хранеха в малкия й апартамент в Стария град. Тя дори го заведе на мач, както бе обещал наставника му. Но един ден мис Лупеску стисна бузите на Ник, нарече го Нимини10, галеното име, с което се обръщаше към него, и замина за място, което нарече „Старата родина“.
Сега и Сайлъс, и мис Лупеску ги нямаше. Господин и госпожа Оуенс седяха в гробницата на Джосая Уортингтън и говореха с него. И тримата не изглеждаха щастливи.
Джосая се обърна към двамата си събеседници:
— Значи не ви е казал къде отива и как да се грижим за детето?
Когато Оуенсови поклатиха глави, Джосая попита:
— Добре, но къде е?
Оуенсови не знаеха. Господин Оуенс рече разтревожено:
— Никога не е отсъствал толкова дълго. Освен това, когато детето дойде при нас, той обеща, че ще е тук или някой друг ще ни помага да се грижим за него. Обеща ни!
— Тревожа се, че може да му се е случило нещо — намеси се госпожа Оуенс. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче, но после сълзите й се превърнаха в гняв: — Толкова по-зле за него! Няма ли никакъв начин да го открием и да го извикаме?
— Аз поне не знам — рече Джосая. — Но мисля, че е оставил в криптата пари за храна за момчето.
— Пари! — извика госпожа Оуенс. — За какво са ни пари?
— Ще му трябват пари да отиде да си купи храна… — започна господин Оуенс, но жена му го прекъсна троснато:
— И ти си като всички останали!
После излезе от гробницата и тръгна да търси сина си. Както очакваше, намери го на върха на хълма, вперил поглед в града.
— Давам едно пени, за да узная мислите ти — каза майка му.
— Ти нямаш едно пени — отвърна Ник.
Вече беше на четиринайсет години и стърчеше над нея.
— Имам две в ковчега. Сигурно вече са позеленели, но все пак са там.
— Мислех си за света — каза Ник. — Откъде сме сигурни, че човекът, който уби семейството ми, е още жив и че още ме търси?
— Сайлъс твърди, че е така.
— Но не ни казва нищо повече.
— Той ти желае само доброто, знаеш това — каза госпожа Оуенс.
— Благодаря! — отвърна заядливо Ник. — И къде е сега?
Майка му замълча.
— Видяла си мъжа, който е убил семейството ми, нали? — попита Ник. — В деня, в който сте ме осиновили.
Госпожа Оуенс кимна.
— Как изглеждаше?
— Гледах най-вече теб, дете. Чакай да помисля… тъмна коса, много тъмна… Уплаших се от него. Имаше много слабо лице. Беше едновременно гладен и ядосан. Сайлъс го отпрати.
— Защо не го е убил? — в гласа на Ник се долавяше ярост. — Трябвало е да го убие още тогава!
Госпожа Оуенс докосна ръката на Ник със студените си пръсти.
— Сайлъс не е чудовище, Ник.
— Ако го беше убил, сега щях да съм в безопасност. Щях да мога да ходя навсякъде.
— Сайлъс знае повече от теб по въпроса, повече от всички нас. Сайлъс разбира и живота, и смъртта — каза майка му.
— Как се казва? Човекът, който ги е убил — попита Ник.
— Не каза. Поне не го каза тогава.
Ник наклони глава и я погледна с очи, сиви като гръмотевични облаци.
— Но ти знаеш, нали?
— Нищо не можеш да направиш, Ник — госпожа Оуенс погледна кротко сина си.
