— Благодаря, чичо Там — усмихна му се Мо. — Просто изпълнявах дълга си.
Колата пресече града. Всички мълчаха. Ник се опитваше да се Слее с всички сили, но без успех. Чувстваше се зле и нещастен. За една вечер бе преживял първото си скарване със Сайлъс, бе опитал да избяга от дома, не бе успял, а сега не бе успял и да се върне. Не можеше да каже на полицията нито къде живее, нито как се казва. Щеше да прекара остатъка от живота си в килия в участъка или в детски затвор. Имаше ли детски затвори? Нямаше представа.
— Извинете, има ли детски затвори? — попита той полицаите на предните седалки.
— Започна да се притесняваш, а? — каза чичото на Мо. — Не те виня. Деца, без контрол. Да ти кажа, на някои от вас мястото им е в затвора.
Ник не беше сигурен дали това означава „да“ или „не“. Погледна през прозореца. Нещо голямо пореше въздуха, над и леко встрани от колата, нещо по-тъмно и по-голямо и от най-голямата птица. Нещо с човешки ръст, което потрепваше и припляскваше като огромен прилеп.
Рижият полицай каза:
— Като стигнем в участъка, най-добре ни кажи името си и на кого да се обадим да те прибере. Ще кажем, че сме те проверили и ще те върнат у дома. Разбра ли? Ако ни съдействаш, ще мине по-леко и за теб и за нас ще има по-малко писмени обяснения. Ние сме ти приятели.
— Твърде меко се държиш с него. Една нощ в килията не е чак толкова тежка — каза едрият полицай. После погледна Ник: — Освен ако не е натоварено и не се наложи да те сложим заедно с няколко пияници. Понякога са доста неприятни.
„Лъже — помисли си Ник. — Правят го нарочно — добрият и лошият полицай…“
После колата зави и се чу силен удар. Нещо голямо се претърколи през капака на колата и отскочи в тъмното. Чу се скърцане на спирачки и рижият започна да ругае под носа си.
— Той изтича на пътя! Нали видя!
— Не съм сигурен какво видях — каза по-едрият. — Но ти удари нещо.
Двамата излязоха и осветиха наоколо с фенери. Рижият каза:
— Беше целият в черно, невъзможно е да го забележиш.
— Ето го — извика по-едрият. Двамата се втурнаха към тялото на земята и насочиха фенерите си.
Ник опита със задните врати. Не се отвориха. А между предните и задните седалки имаше метална решетка. Дори да се Слее, пак ще си остане отзад в полицейската кола.
Наведе се колкото може по-напред, за да види какво се е случило и какво лежи на пътя.
Рижият полицай се бе навел над тялото и го разглеждаше. Другият, по-едрият, стоеше над него и му светеше.
Ник погледна лицето на проснатото тяло и изведнъж започна отчаяно и трескаво да удря по стъклото. Едрият полицай приближи колата.
— Какво? — раздразнено попита той.
— Ударили сте… баща ми! — извика Ник.
— Майтапиш се!
— Прилича на него — каза Ник. — Може ли да го видя?
Едрият полицай сви рамене.
— Хей! Саймън, хлапето вика, че това е баща му.
— Сигурно се шегуваш!
— Мисля, че говори сериозно — и едрият отвори вратата, за да излезе Ник.
Сайлъс бе проснат по гръб на земята, където го беше ударила колата. Лежеше мъртвешки неподвижно.
Очите на Ник се напълниха със сълзи. Извика:
— Татко? — А после се обърна към полицаите: — Вие го убихте!
Не беше лъжа, каза си на ум, не съвсем.
— Повиках линейка — съобщи Саймън, полицаят с рижите мустаци.
— Беше злополука — каза другият.
Ник коленичи до Сайлъс и стисна студената му ръка. Щом са повикали линейка, няма много време. Затова каза:
— Значи край с кариерата ви.
— Беше нещастен случай, сам видя.
— Той просто излезе на пътя…
— Това, което видях — започна Ник, — е, че се съгласихте да направите услуга на племенницата си и да изплашите дете, с което тя се кара в училище. Затова ме арестувахте без причина. А когато баща ми изтича на пътя, за да опита да ви спре или да види какво става, вие нарочно го бутнахте.
— Беше нещастен случай! — повтори Саймън.
— Карал си се с Мо в училище ли? — попита чичо й Там, но не звучеше убедително.
— И двамата сме в осми „б“ в училището в Стария град — обясни Ник. — А вие убихте баща ми.
В далечината се дочу звук на сирена.
— Саймън — каза по-едрият, — трябва да поговорим за това.
Двамата минаха от другата страна на колата и оставиха Ник сам в сенките с падналия Сайлъс. Ник чуваше как полицаите си приказват разгорещено — използваха „Проклетата ти племенница!“ и „Да си беше гледал пътя!“. Саймън заби пръст в гърдите на Том…
Ник прошепна:
— Не гледат. Сега! — и се Сля.
Тъмнината се завихри и сгъсти, а тялото на земята сега стоеше до него. Сайлъс каза:
— Ще те отведа у дома. Хвани се за врата ми.
Ник се хвана здраво за наставника си и двамата потънаха в мрака, в посока към гробището.
— Съжалявам — каза Ник.
— И аз съжалявам — отвърна Сайлъс.
— Болеше ли? Като остави колата да те удари? — попита момчето.
— Да — отвърна наставникът му. — Трябва да благодариш на приятелката ти вещицата. Дойде да ми каже, че си в беда и в каква точно беда си.
Приземиха се в гробището. Ник погледна дома си така, сякаш го виждаше за пръв път, и каза:
— Случилото се тази нощ беше глупаво, нали? Изложих много неща на риск.
— Повече, отколкото можеш да си представиш, млади Никой Оуенс.
