Книга за гробището полностью

Но го каза в тъмната пустота на стаята си и в отговор не чу нищо друго, освен приглушения грохот от далечен камион, който пътуваше в нощта.

Ник имаше запаси от храна, скрити в криптата, както и в някои от по-хладните гробове, гробници и мавзолеи. Сайлъс се беше погрижил. Имаше Достатъчно храна за няколко месеца. Когато Сайлъс и мис Лупеску ги нямаше, той просто не напускаше гробището.

Липсваше му светът зад гробищната порта, но знаеше, че навън не е в безопасност. Все още не. А гробището беше неговият свят и владение, гордееше се с него и го обичаше така, както само 14-годишно момче може да обича.

Но все пак…

В гробището никой не се променяше. Децата, с които Ник си играеше като малък, оставаха малки деца. Фортинбрас Бартълби, преди най-добрият му приятел, сега бе пет-шест години по-малък от него и всеки път, когато се видеха, намираха все по-малко неща, за които да си говорят. Такъри Поринджър бе на ръста и годините на Ник и се държеше много по-добре с него. Вечер се разхождаха заедно и той му разказваше за нещастията, случили се на негови приятели. Обикновено историите завършваха с обесването на приятеля по погрешка, но понякога провинилият се биваше закарван в Американските колонии и не се налагаше да го обесват, стига да не се връща.

Лиза Хемпсток, приятелка на Ник вече шест години, също бе различна, но по друг начин. Тя все по-рядко се появяваше, когато Ник слизаше до избуялата коприва, за да я види, а появеше ли се, беше избухлива, заядлива и често, направо груба.

Ник говори с господин Оуенс за това и след като помисли малко, баща му каза:

— Просто жените са такива. Харесваше те като момче и вероятно сега, когато вече си млад мъж, не е сигурна кой си. Когато бях малък, всеки ден си играех с едно момиченце край езерото с патиците, но когато тя стана на твоята възраст, един ден ме замери с ябълка и не ми проговори, докато не навърших седемнайсет.

Госпожа Оунес изсумтя:

— Не беше ябълка, а круша. И ти проговорих доста скоро след това, нали танцувахме на сватбата на братовчед ти Нед, която вдигнаха два дни след шестнайсетия ти рожден ден.

— Разбира се, че си права, скъпа — и господин Оуенс намигна на Ник, за да му покаже, че изобщо не мисли така. После само с устни произнесе „седемнайсет“.

Ник не си позволяваше да има приятели сред живите. През кратките си училищни дни бе разбрал, че това носи само неприятности. Но все пак не бе забравил Скарлет, тя му беше липсвала години, след като си тръгна, и той дълго привиква с факта, че никога повече няма да я види. И ето, сега тя бе дошла в гробището, а той не я позна…

Ник навлезе по-дълбоко в непроходимата плетеница от обрасли с бръшлян дървета, която правеше северозападната част на гробището много опасна. Табели предупреждаваха посетителите да не преминават, но нямаше нужда от тях. Минеш ли бръшляновата завеса в края на Египетската алея и черната врата в псевдо-египетските стени, която водеше към гробовете, всичко ставаше неприветливо и злокобно. В северозападната част природата от почти сто години бавно си връщаше гробището, камъните бяха килнати, гробовете бяха забравени или просто изчезнали под зеления бръшлян и петдесет години листопади. Пътеките бяха изличени и непроходими.

Ник пристъпваше внимателно. Познаваше района добре и знаеше колко е опасен.

Когато беше на девет години, изследваше точно тази част от гробището, когато почвата под краката му внезапно поддаде и той се строполи в дупка, дълбока почти шест метра. Гробът бил изкопан надълбоко, за да поеме много мъртви, но сега нямаше надгробен камък и на дъното лежеше само един ковчег, в който почиваше лекар на име Карстеърс. Лекарят се въодушеви от пристигането на момчето и настояваше да прегледа китката му (която бе изкълчена, защото при падането момчето се хвана за един корен), преди Ник да успее да го убеди да повика помощ.

Ник си проправяше път през северозападната част — хаос от окапали листа и бръшлян, където лисиците си бяха направили дупки, а паднали ангели се взираха в небето с невиждащи очи. Трябваше да поговори с Поета.

Поетът се казваше Неемия Трот и на камъка му под зеленината пишеше:

— Господин Трот? Може ли да се посъветвам с вас? — повика го Ник.

Неемия едва доловимо засия.

— Разбира се, скъпо момче. Съветът на поетите е вежливостта на кралете! С какъв мехлем да намажа — не, не мехлем — с какъв балсам да облекча болката ти?

— Всъщност не ме боли. Просто… ами има едно момиче, което познавах преди и не съм сигурен дали да я потърся и да говоря с нея, или просто да я забравя.

Неемия Трот се изправи в цял ръст, въпреки това остана по-нисък от Ник, и развълнувано протегна ръце към момчето:

— О! Трябва да идеш при нея и да я умоляваш! Трябва да я наречеш твоя Терпсихора, твоя Ехо, твоя Клитемнестра! Трябва да напишеш стихове за нея, величествени оди — ще ти помогна с тях — тогава, но едва тогава, трябва да спечелиш сърцето на истинската си любов.