Мъжът я откара до авеню „Акация“, паркира пред дома й, после настоя да я изпрати до входа. Когато вратата се отвори, каза:
— Ужасно съжалявам! Позволих си да доведа дъщеря ви. Явно добре сте я възпитали, тя отказва да се качва при непознати. Но все пак валеше дъжд, беше хванала грешен автобус и се бе озовала в другия край на града. Доста объркана история. Надявам се да успеете да простите… на нея… и, ами, и на мен.
Скарлет очакваше майка й да се разкрещи и на двамата, но с изненада и облекчение чу как тя казва:
— Никога не е излишна малко предпазливост в наши дни.
После попита дали господин „Ами“ е учител и не иска ли чаша чай?
Господин „Ами“ каза, че се казва Фрост, но може да го нарича Джей, госпожа Пъркинс се усмихна, каза му да я нарича Нуна и сложи чайника да заври.
Докато пиеха чай, Скарлет разказа на майка си историята с объркания автобус и как се озовала на гробището, как срещнала господин Фрост до малката църква…
Госпожа Пъркинс изпусна чашата си.
Седяха на масата в кухнята, затова чашата не падна отвисоко и не се счупи, просто чаят се разля. Госпожа Пъркинс се извини, непохватно попи разсипания чай с кърпа и после попита:
— Гробището на хълма ли, в Стария град?
— Аз живея недалеч — обясни господин Фрост. — Снемам отпечатъци от много гробове. Знаете ли, че всъщност гробището е природен резерват?
— Знам! — стисна устни госпожа Пъркинс. После добави: — Благодаря ви, че докарахте Скарлет у дома, господин Фрост. — Всяка дума бе като кубче лед. — Мисля, че е време да си вървите.
— Това е доста рязко — миролюбиво отбеляза господин Фрост. — Не исках да ви засегна. Нещо лошо ли казах? Отпечатъците са за местен исторически проект, не копая кости или нещо такова.
За миг Скарлет реши, че майка й ще се нахвърли върху господин Фрост, който изглеждаше доста разтревожен. Но тя поклати глава и каза:
— Извинете, семейна история. Не е ваша вината — после, сякаш с усилие на волята, продължи жизнерадостно: — Като малка Скарлет си играеше в онова гробище. Беше преди десет години. Имаше си въображаем приятел. Момченце на име Никой.
В ъгълчето на устните на господин Фрост потрепна усмивка.
— Призраче ли?
— Не, не мисля. Просто живееше там. Тя дори ни показа гроба, в който живее. Така че може би е бил призрак. Спомняш ли си, скъпа?
Скарлет поклати глава.
— Май съм била странно дете.
— Сигурен съм, че не сте била нищо подобно, ами… — каза господин Фрост. — Възпитавате чудесна дъщеря, Нуна. Е, чаят беше прекрасен. Много се радвам, че се запознах с нови приятели. Сега ще вървя, трябва да си приготвя вечеря, а после ще ходя на среща на местното Историческо общество.
— Сам ли си приготвяте вечерята? — попита госпожа Пъркинс.
— Да, сам. По-скоро я размразявам. Освен това съм майстор на полуготовите храни. Храня се сам, живея сам, закоравял стар ерген съм. Всъщност във вестниците това винаги значи гей, нали? Не съм гей, просто досега не съм срещнал подходящата жена — за миг той изглеждаше доста тъжен.
Госпожа Пъркинс, която мразеше да готви, обяви, че винаги приготвя твърде много храна през уикендите и докато изпращаше господин Фрост във фоайето, Скарлет я чу да го кани на вечеря в събота, а той да приема с голямо удоволствие да дойде.
Когато госпожа Пъркинс се върна, единственото, което каза, беше:
— Надявам се, че си написала домашните си.
Вечерта в леглото, докато слушаше как колите ръмжат към главния път, Скарлет мислеше за случилото се следобед. Била е в гробището като малка. Затова всичко й изглеждаше толкова познато.
Представяше си и си спомняше разни неща, а по някое време заспа, но и в съня си вървеше по пътеките на гробището. Беше нощ, но виждаше всичко ясно като бял ден. Стоеше на върха на хълма. Момче, горе-долу на нейната възраст, бе застанало с гръб към нея и гледаше светлините на града.
— Хей, момче! Какво правиш? — попита Скарлет.
Той се огледа, сякаш не успя да я фокусира.
— Кой говори? — попита той, а после каза: — О, виждам те, в известна степен. Сънобродиш ли?
— Мисля, че сънувам — съгласи се тя.
— Не точно това имах предвид. Здрасти! Аз съм Ник.
— Аз съм Скарлет — каза тя.
Той пак я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
— Ама разбира се! Знаех си, че ми изглеждаш позната. Днес беше в гробището с онзи човек с хартията.
— Господин Фрост — обясни тя. — Много е мил. Закара ме до вкъщи. — После попита: — Ти видя ли ни?
— Да. Виждам повечето неща, които се случват в гробището.
— Що за име е Ник? — попита тя.
— Съкратено от Никой.
— Точно така! — извика Скарлет. — Ето за какво е този сън. Ти си въображаемият ми приятел, който имах като малка, но си пораснал.
Той кимна.
Беше по-висок от нея. Облечен бе в сиво, въпреки че Скарлет не можеше да опише дрехите му. Косата му беше твърде дълга и тя си помисли, че отдавна не се е подстригвал.
— Ти беше много смела — каза той. — Спуснахме се дълбоко във вътрешността на хълма и видяхме Индиговия човек и Гибелта.
Тогава нещо прещрака в главата й. Един през друг запрепускаха образи, заля я порой от картини…
— Спомням си — каза Скарлет.
