През онази година болестта помела безмилостно Лондон. Забелязах едно петънце на врата му, точно под ухото. Приличаше на синина, но явно бе белег от язва. За да остане видим дори след като Джак е станал вампир, той трябва да е бил на миг от смъртта, когато Хабърд го е превърнал.
— Да — потвърди Джак и погледна ръцете си. Обърна ги с дланите нагоре. — Ани умря от нея десет години по-рано, малко след като господин Марлоу беше убит в Дептфорд.
Бях се питала какво е станало с нашата Ани. Представях си я като просперираща шивачка със свой собствен бизнес. Надявах се, че се е омъжила за добър човек и е родила деца. А тя е умряла като момиче, животът й е бил откраднат преди да започне наистина.
— Деветдесет и трета беше страшна година, госпожо Ройдън. Мъртвите бяха навсякъде. Когато с отец Хабърд научихме, че е болна, вече бе твърде късно — съкрушено промълви Джак.
— Вече си достатъчно голям, за да ме наричаш Даяна — нежно казах.
Той подръпна джинсите си, без да отговори.
— Отец Хабърд ме взе, когато вие... си тръгнахте — продължи. — Сър Уолтър имаше неприятности, а лорд Нортъмбърланд бе твърде зает в двора, за да се грижи за мен. — Джак се усмихна на Хабърд с очевидна привързаност. — Добри времена бяха, когато тичахме из Лондон с бандата.
— Бях в много близки отношения с шерифа по време на така наречените добри времена — иронично вметна Хабърд. — Двамата с Ленард направихте повече пакости от всички момчета, живели някога.
— Нищо подобно — ухили се Джак. — Единствената сериозна неприятност беше, когато се промъкнахме в Тауър да занесем книгите на сър Уолтър и да вземем едно негово писмо до лейди Райли.
— Какво... — Матю потръпна и поклати глава. — Господи, Джак. Изобщо не правиш разлика между дребна простъпка и углавно престъпление.
— Вече правя — жизнерадостно заяви Джак. После изражението му отново стана нервно. Лоберо вдигна глава и положи муцуна на коляното му. — Не се сърдете на отец Хабърд. Той направи само това, което го помолих, господин Ройдън. Ленард ми обясни за създанията много преди и аз да стана такова, така че знаех какво представлявате вие, Галоуглас и Дейви. След това нещата тръгнаха към по-добро. — Той замълча за момент. — Трябваше да проявя смелостта да се изправя пред смъртта и да я приема, но не можех да вляза в гроба, без да ви видя отново. Чувствах живота си... незавършен.
— А сега как го чувстваш? — попита Матю.
— Дълъг. Самотен. И труден. По-труден, отколкото си бях представял. — Джак се заигра с козината на Лоберо и я нави, докато не се получи стегнат кичур. После прочисти гърлото си. — Но всичко си заслужаваше заради днешния ден — тихо добави той. — Абсолютно всичко.
Дългата ръка на Матю се пресегна към рамото му. Стисна го и бързо се отдръпна. За момент видях безутешността и мъката на лицето на съпруга ми, преди да надене отново маската на спокойствието. Това беше вампирска версия на прикриващо заклинание.
— Отец Хабърд ми каза, че кръвта му може да ме разболее, господин Ройдън. — Джак сви рамене. — Но аз така и така вече бях болен. Какво значение можеше да има, че сменям една болест с друга?
Абсолютно никаква, помислих си. С тази разлика, че едната те убива, а другата може да те направи убиец.
— Андрю е постъпил правилно, като те е предупредил — рече Матю. Отец Хабърд изглеждаше изненадан от това признание. — Не мисля, че неговият сир е постъпил по същия начин с него. — Матю внимаваше да използва термините, с които Хабърд и Джак описваха връзката си с Бенджамин.
— Не. Не би го направил. Моят прасир не смята, че дължи обяснение на когото и да било за действията си. — Джак скочи на крака и закрачи безцелно из стаята, следван от Лоберо. Разгледа рамката на вратата, прокара пръсти по дървото. — Вие също имате болестта в кръвта си, господин Ройдън. Помня от Гринуич. Но тя не ви контролира, както контролира прасира ми. И мен.
— Навремето го правеше. — Матю погледна Галоуглас и кимна леко.
— Помня, когато Матю беше див като дявола и едва ли не непобедим с меч в ръка. Дори най-големите храбреци бягаха в ужас от него. — Галоуглас се наведе напред, събрал длани и с широко разкрачени колене.
— Моят прасир ми разказа за миналото на господин... на Матю. — Джак потръпна. — Каза, че аз също притежавам неговия талант да убива и че трябва да го следвам, иначе никога не бихте ме признали за своя кръв.
Бях виждала невъобразимата жестокост на Бенджамин пред камерата, как извращаваше надежди и страхове, превръщайки ги в оръжие, с което да унищожи у създанието чувството му за самоличност. Мисълта, че е направил същото с чувствата на Джак към Матю, ме изпълни със сляпа ярост. Стиснах юмруци и обтегнах вървите в пръстите ми, докато магията едва не разкъса кожата ми.
— Бенджамин не ме познава така добре, както си мисли. — Гневът се надигаше и у Матю и парливата му миризма стана още по-остра. — Бих те признал за свой пред целия свят, при това с гордост, дори да не беше моя кръв.
Хабърд се размърда с безпокойство и вниманието му се насочи от Матю към Джак.
