Доктор Пейдж се извърна към него и приседна на леглото. Матракът потъна и това породи тъпа болка някъде дълбоко в тялото му.
— Психологът не ти ли обясни какво смятат да правят? — попита тя. — Доктор Левит. — Огледа се, като че се опасяваше, че той може внезапно да се появи в стаята. Нямаше го, за щастие.
Томас кимна.
— Да, но…
— Зная. Звучи ужасно. Пъхат нещо в теб. — Отново познатата усмивка. — Но ти се научи да ми вярваш поне малко, нали?
Томас кимна отново.
— Ще бъде по-добре за теб и за всички останали — в далечна перспектива. Сега вече можем да следим и да измерваме активността на гибелната зона много по-ефективно и бързо. Освен това няма да се налага да посещаваш толкова често лабораторията. Всичко ще е в реално време, без забавяне. Повярвай ми, ще си доволен, че го направихме.
Томас не каза нищо. Нямаше смисъл. В думите й имаше логика. Питаше се само защо Миньо и Тереза се бяха държали така странно. Може би техните операции не бяха протекли толкова гладко.
Доктор Пейдж се изправи и го потупа по ръката.
— Добре, млади човече. През следващите няколко дена те чака доста работа. Наслаждавай се на почивката. — Тя понечи да си тръгне, но спря и се обърна. Наведе се и прошепна нещо в ухото на Томас, ала очите му вече се бяха затворили и сънят го поглъщаше бързо. Успя да долови само думите „изненада“ и „специална“.
След тях само стъпки и затваряне на врата.
224.10.07/22:43
Главата на Томас заздравяваше доста по-бързо, отколкото очакваше. Скоро го върнаха в неговата стая и уроците се възобновиха сякаш нищо не се бе случвало. След деня на операцията не бе зървал Тереза, Миньо и момчето, което се казваше Нют. Както и други като тях. Понякога, докато отиваше на урок, чуваше гласове. Бяха далечни и не можеше да определи откъде идват, но със сигурност принадлежаха на деца. Чудеше се какво ли не е наред с него, че не му позволяват да се среща с тях? Кога ли ще дойде неговият ред?
Питаше се това всеки ден. Понякога си го обясняваше като част от експериментите. Може би някои деца трябваше да са заедно, а други не. Може би това скоро щеше да се промени.
Една тънка черта над ухото му бележеше мястото, където го бяха отваряли, но косата над нея вече бе пораснала и я скриваше. Предполагаше, че скоро дори няма да може да я напипа. Понякога го измъчваше дълбока, вибрираща болка в главата, сякаш вътре се бе пъхнала невидима ръка и притискаше нещо. Когато попита доктор Пейдж и наставниците за импланта, те му казаха същото, което и преди — че само анализира функциите на мозъка и че така няма да се налага да ходи често до лабораторията за кръвни проби. Е, поне последното го караше да се чувства доволен.
Доктор Пейдж непрестанно го уверяваше, че има основателни причини да го държат в изолация, защото искат да се грижат добре за него и да го пазят от всякакви опасности. Че външният свят е страшно място, навсякъде има радиация и побърканяци. И че трябва да опознаят по-добре болестта, преди Томас да може да общува с другите, че случаят му е особен — макар никога да не навлизаше в подробности. Но му носеше книги, осигури му и един компактен таблет, с който да се забавлява, и го уверяваше, че не върши всичко това само за да го успокои. Винаги успяваше да го накара да погледне от друга страна на своя странен живот.
Един ден той се събуди с пронизваща болка в главата и слабост, каквато не бе изпитвал досега. Необходими му бяха и последните резерви от воля, за да стане от леглото и да подхване всекидневната програма. Успя да подремне по обяд в стаята си, но имаше чувството, че едва е затворил очи, когато някой почука на вратата. Стресна се и стана да отвори с мисълта, че вероятно е проспал следобедните уроци. Движението породи нов болезнен пристъп, който сякаш заплашваше да разцепи черепа му.
Сърцето му се сви, когато видя в коридора доктор Левит, с лъщящи по голото теме отражения от лампите на тавана.
— Уф въздъхна той разочаровано, преди да успее да се овладее.
— Здрасти, синко — поздрави Левит, с весел глас, сякаш да му внуши, че няма от какво да се страхува. — Имаме голяма изненада за теб днес следобед и мисля, че ще ти хареса.
Томас втренчи в него замаян поглед. Думите на доктора предизвикаха толкова силно усещане за
— Хубаво — измърмори той, прикривайки лошото си настроение. Всяка промяна на досадното всекидневие можеше да е добре дошла. — Каква е тя?
На устните на доктор Левит трептеше неспокойна усмивка.
— Ние… психолозите… — продължи той все така захилено — решихме, че е дошло времето да се срещнеш с останалите. Та избрахме за начало да те запознаем с… ъъ, Тереза. Как ти звучи? Би ли желал да се срещнеш с нея и да прекарате известно време заедно? Може би нещата този път ще потръгнат по-добре, в сравнение с първата ви… неофициална среща.
Усмивката му се разширяваше все повече, но очите му оставаха сериозни.
Много време бе минало от последния момент, когато Томас бе изпитвал подобно въодушевление. Мечтаеше да се запознае с Тереза повече от всичко на света.
