Томас се подпря на колене. Предполагаше, че няма какво да губи, и затова, докато светът наоколо се люшкаше, допълзя до вратата. Колкото и да бе странно, гласът в главата му бе като присъствие и макар да не знаеше как да го обясни, усещаше близостта на Тереза. Стигна вратата, която се издигаше над него като планина.
„Томас? — появи се отново гласът. — Томас, моля те. Кажи ми, че се е получило. Отне ми месеци, докато разбера. Ако можеш да ме чуеш, ПОТРОПАЙ НА ВРАТАТА!“
Тя извика последните думи и те го пронизаха като поредица от резки удари вътре в черепа, сякаш му забождаха игли.
Томас се олюля, подпря се на вратата и сви ръка в пестник.
„Това, което ще направиш — помисли си, — може да е последният пирон в ковчега, в който те е повалил избликът. Ако грешиш, скоро ще се увериш, че напълно си превъртял.“
Отново този глас. Тереза.
„Томас? Томас? Вдигни шум!“
И той го направи. Замахна с две ръце и стовари юмруци върху вратата, сякаш се опитваше да събори преградата към собствената си свобода. „Щом си се хванал на хорото, ще го играеш докрай.“ Беше прочел този израз в една от книгите, които му бяха дали. Близо десет секунди ръцете му блъскаха твърдата повърхност, докато не усети остра болка в кокалчетата.
След това рухна на пода, опитвайки се да си поеме дъх. Чуваше стъпки в коридора, викове, някой сигурно идваше да провери какво става с него. Но преди да се появят, в главата му отново изплува гласът:
„Добре, чух те.“ Беше Тереза и този път долови вълнението й. А след това изчезна. Както гласът, така и присъствието й. В миг, сякаш някой бе духнал свещ.
Вратата се отвори и доктор Пейдж застана на прага.
— Какво, за бога, те е прихванало? — попита тя.
225.05.12/19:44
Следващият ден бе истинско мъчение за Томас. Нямаше търпение да види Тереза — дори само за няколко минути. За пет минути. Искаше само да я погледне в очите и да попита: Ти ли беше? Щеше да разбере веднага, а необходимостта от потвърждение го измъчваше отчаяно. Докато закусваше, докато му вземаха обичайните изследвания, докато минаваше урок след урок, един и същи въпрос отекваше в главата му.
„Дали не полудявам?“
Опита се да сподели с доктор Пейдж страховете си, когато тя дойде при него сутринта.
— Откъде всъщност знаете, че съм муни? — попита я той с привидно безразличие.
— Не е трудно да се определи — отвърна тя и го поведе по коридора. — Съществуват няколко специфични индикатора в кръвта ти, в твоята ДНК и гръбначната ти течност, които са характерни за всички мунита. Тези индикатори липсват при хората, които нямат имунитет. Отне ни доста време и сериозни изследвания, за да го открием.
Той се замисли над думите й. Май му казваше истината.
— Освен това — добави тя — притежаваме двойно потвърждение при хора като теб и останалите опитни екземпляри, които събрахме.
— Какво означава това?
— Като сканираме мозъка ти, можем да потвърдим, че вирусът се е загнездил в теб, че е превърнал мозъка ти в свой уютен дом. Но същевременно не оказва никакво въздействие на физическото ти състояние, на твоите умствени способности и душевно здраве. Ти имаш вируса от доста години. Освен ако не е някаква негова мутация — за каквито все още нямаме доказателства, — можем със сигурност да твърдим, че притежаваш имунитет срещу него.
Той кимаше, поуспокоен, уверен, че е искрена с него.
— Добре де, а ако започна да проявявам симптоми на изблика, например утре, ще бъдете ли изненадана и колко? Да речем, по скалата от едно до десет.
— Десет, Томас — погледна го озадачено тя. — Ще бъда направо шокирана. Толкова, колкото ако ти порасне трето ухо. За какво всъщност са всички тези въпроси?
Той спря насред коридора и се обърна към нея.
— Доктор Пейдж. Ще се закълнете ли в живота си, че аз съм муни? И че това не е някакъв… не знам… тест? Разбрах, че вие тук много си падате по тестовете. Откъде може да съм сигурен, че не съм като Нют? Че не съм муни?
— Доктор Пейдж го възнагради с усмивка — тази усмивка, която винаги му внушаваше спокойствие.
— Кълна ти се, Томас. Кълна ти се в гробовете на всички онези любими мои същества, които съм изгубила… кълна ти се, че никога не съм те лъгала. Ти си дотолкова невъзприемчив към болестта, доколкото е в състояние да определи съвременната медицинска наука. И ако има и най-малка опасност за живота ти, не бих допуснала да бъдеш изложен на нея.
Той втренчи поглед в очите й. Почувства, че й вярва напълно, и това пробуди у него приятна топлина — сякаш малка частица от стената, която бе вдигнал около себе си, се бе отчупила.
И тогава за малко да й признае всичко. Че чува гласове в главата си. За малко да й го каже.
— Сънища — рече вместо това. — Непрестанно сънувам, че полудявам. И най-лошото е, че дори не осъзнавам, че това става. Някой от побърканяците разбирал ли е, че си губи ума? Откъде можем да сме сигурни, че и ние не сме като
Тя кимна, сякаш да потвърди, че въпросът му е основателен.
— Ето ти интересна тема за заниманията по философия. Започват следващия месец, ако не се лъжа.
Сетне пое отново по коридора, показвайки, че разговорът е приключил.
