Винаги и всичко беше „за тяхно добро“.
И въпреки че едва ли разполагаха с най-добрия готвач на света, храната бе едно от нещата, които Томас очакваше с нетърпение. Най-малкото в ЗЛО се ценеше повече количеството, отколкото качеството и за Томас това бе напълно достатъчно.
Колкото повече растеше, толкова повече се усилваше гладът му.
Ала не само храната го интересуваше на този свят. Тереза, която, за разлика от него учеше много повече за компютри — оказа се, че и уроците им са различни, — бе получила информация, че конструкцията на лабиринтите е в завършваща фаза и че ЗЛО скоро ще очаква помощта им за неща като програмирането на фалшиво небе и изпитанията на системите за оптическа илюзия. Арис и Рейчъл, другите две деца, с които все още не се бяха срещали, също бяха включени в проекта.
Оказа се, че Тереза има афинитет към компютрите, и затова обучението й бе насочено предимно в тази посока. Беше много по-добра в това, отколкото бяха очаквали.
„Можем да го направим“ — рече му една сутрин, събуждайки го от дълбок сън.
Томас потърка унесено очи, без да си дава труда да пита за какво говори. И без това сама щеше да му каже. Винаги го правеше.
„Познавам системата на наблюдателните камери като дланта на ръката си. Направих записи, за да маскираме движението си тази нощ, сетне се върнах назад и изтрих всички мои действия. Готово е.“
Томас вече бе напълно събуден. Беше толкова развълнуван, че едва не се разсмя от радост, ала същевременно бе изплашен до смърт.
Все още не можеше да забрави наказанието, което им наложиха предишния път, Когато ги хванаха отвън — ямата на побърканяците, видение, което неведнъж го преследваше нощем като кошмар. Но след толкова дълга раздяла бе готов на всичко, за да се види отново с приятелите си.
„Сигурна ли си, че няма да ни хванат?“ — попита.
„Напълно. Зная къде се разполагат постовете. Всички останали ще спят. А и светлината нощем е толкова слаба, та няма да забележат, че картината от камерата е на запис. Всичко ще бъде наред.“
„Сто процента ли си сигурна?“
„Деветдесет и девет.“
„И това ми стига.“
„Тогава тази вечер излизаме.“
„Отвори вратата си след двайсет секунди — инструктира го тя след полунощ. — Искам да се шмугна в стаята ти колкото се може по-бързо.“
Томас направи точно каквото му каза и след по-малко от минута тя бе в стаята му. За първи път друг човек, освен служител на ЗЛО, пресичаше този праг. Той я изненада — и себе си също, — като я притисна в обятията си и я задържа, сякаш се боеше да не изчезне. За щастие, тя отвърна на прегръдката му със същата топлота.
„Божичко, колко се радвам да те видя“ — рече й, като продължаваше да й говори в ума си, както бяха привикнали напоследък.
Най-сетне, след като останаха прегърнати известно време, тя го пусна. Той седна на леглото, а тя се настани зад бюрото.
— Да изчакаме няколко минути, за да се уверим, че първият запис върши работа — предложи тя, като се усмихваше нетърпеливо. Никога досега не бе я виждал толкова развълнувана и изпълнена с енергия.
— Какво ще правим, ако ни хванат? — попита Томас, зарадван да чуе отново гласа й. — Може да повлияе на работата ни над лабиринтите. Сигурна ли си, че си готова да рискуваш? Ами ако ни отстранят?
Вместо отговор Тереза само завъртя очи, сякаш се чудеше защо изобщо се безпокои от това. Излизаха на експедиция и толкова. Тишината се проточи известно време, сетне Тереза заговори в ума му:
„Да вървим. За всеки случай ще поддържаме телепатична връзка. Видеозаписът върши работа, но кой знае дали не могат да ни чуят, ако говорим на глас. Ще разговаряме само ако срещнем приятелите ни, и то с шепот. Съгласен?“
„Напълно“ — отвърна той.
Отвориха вратата на стаята, огледаха коридора в двете посоки и после излязоха.
„Всичко съм нагласила — обясни тя. — Когато кажа, че трябва да продължим към следващия участък, никакви колебания. Инак някой ще ни залови, когато записът се извърти докрай.“
Томас едва успя да кимне и двамата хукнаха с всички сили. След няколко завоя, едно кратко пътуване с асансьор, още завои — при всеки от тях спираха, за да надникнат зад ъгъла — те приближиха сектора на група Б. Целта им бе да открият Арис и Рейчъл — имаха табелки на вратите си също като тези на Томас и Тереза. Но когато Тереза почука на вратата на Арис, не последва отговор. Опитаха при Рейчъл. Отново без резултат.
„Или спят дълбоко — промърмори мислено Тереза, — или спазват стриктно правилата, или пък са се измъкнали навън въпреки забраната също като нас.“
Томас кимна.
„Какво пък. Да идем да кажем здрасти на Нют тогава?“
