Томас седеше в стаята си, замислен над разговора си с доктор Пейдж. Откакто се събуди тази сутрин, непрестанно очакваше Тереза да се свърже с него отново и същевременно се боеше, че това може да стане. Може би това по свой начин бе поредното доказателство, че е душевно болен.
Но колкото повече мислеше, толкова повече вярваше на доктор Пейдж. Или тя бе искрена с него, или бе най-добрата актриса на света. Накрая Томас реши, че е твърде уморен, за да се безпокои повече за тези неща, изключи осветлението и въздъхна, надявайки се сънят да го споходи сравнително бързо.
Около час по-късно, когато най-сетне започваше да се унася, Тереза му заговори отново:
„Томас, тук ли си?“
Не беше шокиран като първия път. Този път нямаше бръмчене, пък и донякъде го очакваше, затова не последва предишното объркване. Още щом чу гласа й, той се разсъни напълно.
— Тук съм — отвърна на глас и отново се почувства глупаво, че го прави. Нямаше никаква представа как да общува с нея.
„Усещам, че търсиш начин да ми отговориш — продължи тя. Опитвах се да разбера какво се промени в мен, откакто ми поставиха имплантите. И докато го правех, докато се мъчех да им въздействам мислено, изведнъж осъзнах, че мога да се свържа с теб.“
Томас седна в леглото. Продължаваше да се чувства ужасно глупаво. Беше наистина много странно да разговаря телепатично с момичето.
„Трябва да се съсредоточиш — не спираше Тереза. — Накарай ума си да намери чуждия предмет и сетне се фокусирай върху него. Притисни го, промуши се през него. Няма да разбереш за какво говоря, докато не опиташ сам.“
Думите й валяха една след друга, но вече не го объркваха, нито бяха придружени от болезнени усещания.
— Добре — рече той, макар да знаеше, че не може да го чува.
„Опитай тази вечер, преди да заспиш — настоя тя. — Ще се свързвам с теб всяка нощ, докато те чуя. Не се предавай!“
Усети тежестта, с която тя произнесе последните думи. За да подчертае важността им.
— Добре — повтори той. След това, уверил се, че разговорът е приключил, се излегна и започна да се рови в ума си.
Томас се занимаваше с това през следващите няколко дни и нощи и му се струваше, че е най-обезсърчителната работа, с която се е захващал. Разполагаше единствено с нематериални мисли, нищо, което да пипне. Може би щеше да е по-лесно, ако отвори главата си със скалпел и потърси вътре копче, което да натисне. Вместо това трябваше да затваря очи и да тършува с пръсти, които съществуваха само в съзнанието му.
Ала след като престана да гледа на всичко само в черно-бели краски, той започна да вижда своите мисли и съзнанието си като неща, които може да манипулира. Малко по-късно можеше да се похвали с известен прогрес. Първоначално прогонваше всякакви мисли от главата си и се стараеше да не се съсредоточава върху конкретна идея, и почти веднага изникваше нещо — беше зона в ума му, която сякаш не бе част от него. Тогава я притискаше, опитваше се да мине през нея и повтаряше само една дума:
Най-сетне една нощ по-скоро почувства, отколкото чу, че Тереза е получила посланието му. Сякаш я беше сръчкал с ръжен. Едва не извика от радост и не подскочи от леглото — усещаше, че вече е близо. Молеше се само да не й е причинил болка.
„Продължавай — подкани го тя. — Почти стигна до края. И следващия път се постарай да не ми изгаряш очните ябълки.“ Нямаше представа какво има предвид, но въпреки това се усмихна. И продължи с опитите.
226.03.09/20:12
„Не мога да заспя“ — оплака се Томас на Тереза. Беше изминала почти година откакто най-сетне бе овладял напълно телепатията.
„Може би защото едва мина осем часът — отвърна тя. — А и ти не си застаряващ хубавец, че да се кахъриш за външния си вид.“
„Ей, нямам нищо против да си лягам рано против бръчки. Инак как според теб ще поддържам това прекрасно лице?“
Тя се разсмя. Приличаше на слабото бръмчене от първите й опити да се свърже с него.
„Да, краката ми омекват всеки път, щом те видя.“
„Което не се случва никога.“
„Именно.“
Настъпи продължителна пауза, ала най-невероятното в тяхната връзка бе, че дори когато не разговаряха помежду си, те можеха да усещат присъствието на другия. След месеци на упорити упражнения той почти изпитваше чувството, че тя е в стаята с него. Очакваше с нетърпение всяка нощ и се измъчваше, когато денят се нижеше бавно.
„Как върви планът?“ — попита, макар да знаеше, че това ще я подразни. Всъщност, задаваше този въпрос всяка нощ тъкмо защото се надяваше да я подразни. Но този път не получи обичайния свадлив отговор.
„Струва ми се, че успях да го измисля.“
Томас се надигна.
„Наистина?“
„Е, не съвсем. Хайде, време е да си лягаш.“
Томас завъртя очи. Усети, че Тереза долови реакцията му.
Макар че вратите им оставаха отключени, Томас знаеше, че ги държат под наблюдение. А и все още не можеше да се отърси от преживяното през онази нощ. На няколко пъти след това бяха правили опити да се измъкнат и да потърсят приятелите си, но неизменно ги пресрещаше някой пазач, който любезно, но твърдо ги подканяше да се върнат в стаите си.
— Моля ви, прибирайте се. За ваше добро е.
