— Това е пашкул, Томас — отвърна Рандал. — Пашкул на биомеханично същество, което разработихме с помощта на военните. За момента сме го кръстили скръбник. Все още е в доста ранен стадий на разработка, макар че напоследък можем да се похвалим с доста голям напредък. Мисля, че сме само на две или три модификации от създаването на перфектното лабиринтно чудовище.
Томас бе толкова изумен от чутото, че можеше да си представи какъв глупав израз се е изписал на лицето му. Затвори уста и премигна няколко пъти.
— Е, какво очакваш да се случи сега? — попита Рандал.
— Аз… аз не… да очаквам ли? — Не знаеше какво повече да каже. — За какво изобщо говорите? Биомеханично същество. Чудовище в лабиринта? Как го нарекохте? Скръбник?
— Скоро ще узнаеш всички подробности — обади се Рамирес. — Честно казано, не смятахме да споделяме тази информация с теб още известно време, но след като възникна удобен случай… Като човек, работил от самото начало в екипа за усъвършенстване на живи оръжия, ще ти призная, че това, което виждаш, е истинско постижение.
— Накратко — добави Рандал, — ако искаме да разберем как функционират мозъците на мунитата, въпреки че са поразени от изблика, трябва да сме в състояние да стимулираме всякакъв вид чувства и мозъчна активност, каквито се срещат при нормалните хора. Започнем ли веднъж Лабиринтните изпитания, тези създания ще ни бъдат незаменими помощници. Трябва да видиш докладите на психоекипа. Много са интересни.
Томас разтърси глава. Имаше чувството, че над него е преминала тъмна сянка. Че нещо е изсмукало живота от въздуха и въздуха от гърдите му. Всичко, което му казваха тези хора, всяка тяхна дума го караше да се чувства все по-зле.
— Да приключваме с това — рече Рандал. Той посегна и натисна нещо. — Давай, Алис. Отвори контейнера.
Процепът в единия край на пашкула започна да се разширява. При отварянето отвътре бликна пара и за известно време закри гледката. Помещението се изпълни с гъста, мътнобяла мъгла. Томас погледна към монитора, на който се виждаше Миньо. Момчето най-сетне бе откъснало поглед от камерата и сега гледаше някъде вдясно. По пода от тази страна се плъзгаха мъгливи повлекла.
Томас се надигна и усети, че кожата му е покрита със студена пот.
Миньо бе в едно и също помещение с пашкула.
226.11.14/5:52
— Спрете! — извика Томас. — Спрете това… нещо! — Въображението му се беше развихрило, опитвайки се да си представи ужасните неща, на които бе способно чудовището. — Разбрах урока, ясно?
— Сядай! — кресна му Рандал, улови го за раменете и го притисна на стола. Томас не бе забелязал кога се е приближил до него.
Рандал бе обърнал гръб на монитора.
— Ако не реагираме на това, което ни заплашва — продължи той, — как изобщо ще контролираме този експеримент? Ако позволим на хората да избягат — дори да се опитат — без никакви последствия, какво послание ще пратим на останалите? Миньо сам избра този път. Сега събитията ще се развият така, както трябва.
— Моля ви — прошепна Томас, усещайки, че губи сили за съпротива.
Миньо — твърдият, непреклонен, решителен Миньо изглеждаше толкова изплашен, колкото Томас не го бе виждал никога. Сега вече цялото му внимание бе насочено към контейнера. Мъглата се бе разсеяла достатъчно, за да се вижда добре контейнерът, чиито две половини бяха зейнали настрани. Томас гледаше втрещен онова, което изпълзя отвътре.
Не би могъл да си представи и малко от това, което видя. Беше невъзможно да се определи формата му, съществото бе лигаво и лъщящо, косми покриваха отделни участъци от повърхността му. Но имаше и метал — проблясваха стоманени израстъци, над аморфната маса стърчаха острозъби колела. Ужасното създание се прекатури през ръба на контейнера и се строполи на пода, разкривайки подобно на гигантски червей тяло с размерите на дребна крава. Цялата тази гледка го накара да се разтрепери неудържимо. Той погледна към Миньо и видя, че момчето се дърпа в отчаяно усилие да се освободи от ремъците и вероятно крещи с цяло гърло, макар да не се чуваше никакъв звук. Мъглата бе стигнала до него. Тя се поклащаше наоколо и бавно се издигаше към тавана.
Томас изгуби присъствие на духа.
— Спрете това нещо! — извика той и се изправи отново. Рамирес се озова мигом до него и го бутна на стола. — Не може да постъпва така с него!
Рандал погледна през рамо към монитора с Миньо, сетне извърна умореното си лице към Томас.
— Нямаме друг избор — произнесе лаконично той.
„Тереза! — повика Томас мислено. — Трябва да направиш нещо. Завързали са Миньо за един стол и… едно чудовище, едно ужасно чудовище се готви да го нападне!“
Думите ечаха в главата му, сякаш стигаха някаква невидима преграда и се отразяваха от нея, връщайки се назад.
„Разбира се — помисли си той. — ЗЛО знаят как да изключат тази функция. Те могат да правят каквото си пожелаят.“
