Миньо продължаваше да се бори и да крещи. Успя да премести стола си и го изтика назад, докато опря в стената, колкото се може по-далече от скръбника. На левия екран изплува нещо, белезникав мехур с шипове, които стържеха по пода. Съществото спря точно пред Миньо. Металните шипове се прибраха в кожата и то смали размера си, сякаш изпускаше въздух.
Томас бе завладян от безмерно отчаяние. Един от приятелите му бе изправен пред страшна опасност — може би дори смърт.
— Рандал! — поде той отново с умоляващ глас. — Чуй ме! Моля те, просто… спри това нещо. Моля те… чуй ме! Изслушай ме и направи нещо. Умолявам те!
Част от съществото се надигаше, на мястото, където бяха шиповете, сега се показаха метални израстъци. Бяха масивни, с прикачени към тях смъртоносни инструменти — остриета, триони и челюсти, които се отваряха и затваряха. Томас Гледаше, облян в сълзи, докато оръжията бавно доближаваха Миньо. Опита малко по-спокоен подход: пое си въздух и отново заговори:
— Рандал, моля те. Миньо е твърде ценен, за да му причините това. Ако не спреш чудовището, повече няма да работя с вас. Няма да ви помагам за каквото и да било. Не ме е грижа какво ще направите с мен.
Съществото се бе изправило на задните си крака и сега се извисяваше почти на метър над Миньо. Металните му ръце обгърнаха момчето, притиснаха го към стената зад него.
— Рандал! — Томас все още успяваше да запази спокойствие. — Попитай доктор Пейдж. Попитай психоекипа. Попитай председателя. Те имат нужда от мен, нуждаят се и от Миньо. В това момче се крие твърде голям потенциал, за да го прахосате по този начин.
Чудовището доближи едно въртящо се стоманено колело към лицето на Миньо, който бе опрял глава в стената с разкривено от ужас лице.
— Последен шанс! — изкрещя Томас. — Ако той умре, аз също… — Млъкна, забелязал, че Рандал натиска отново същото копче.
— Пауза — нареди той припряно, сякаш усетил, че леко е прекалил, че е стигнал твърде далече.
Съществото застина. Томас изпусна рязко и силно въздух. Отпусна се назад и скри лицето си в длани. Трябваше да положи всички усилия, за да не избухне в сълзи.
— Погледни го, моля те — рече Рандал. — Погледни.
Томас вдигна глава и втренчи поглед в екрана.
— Виждаш ли? — попита Рандал. Той също гледаше Миньо. Чудовището бе обгърнало момчето като гигантска завивка. — Не ти ли казах, че почти успяхме? Че създадохме най-великия войник на всички времена?
Томас виждаше само лицето на своя приятел, на човек, изправен на ръба, изгубил връзка с реалността.
— Мисля, че ще бъде излишно да го казвам — продължи Рандал с глас, в който се долавяше възторг от тяхното творение. — Не бива никога да забравяш това, което видя днес. Искам да разбереш колко силни и опасни са тези създания. Движещата сила на твоето състрадание може да се окаже едно от големите парчета на нашия пъзел.
Томас осъзна, че с мъка следи думите му. Не смееше да откъсне поглед от мокрото от пот и сълзи лице на Миньо. Макар въртящото се острие да бе спряло на сантиметри от лицето му, то продължаваше да присвятква заплашително. Томас не смееше да си поеме дъх. Знаеше, че е нужна само една дума от Рандал и Миньо ще изгуби живота си.
Рандал натисна вълшебното копче и произнесе:
— Добре, повикайте го обратно.
След броени секунди скръбникът прибра металните си израстъци, разплу се на пода като огромна медуза, сетне се сви на кълбо, извади шиповете и се изтърколи вън от обсега на монитора. Томас погледна към съседния екран и го видя да се появява там, търкаляйки се към контейнера. Когато стигна до него, съществото прибра шиповете и се претърколи вътре. Контейнерът се затвори, изпускайки нова порция мъгла, и в помещението се възцари покой.
Томас погледна към Миньо. Надяваше се да зърне на лицето му първите следи от възвръщащия се бунтовнически дух.
Но не и този път.
Главата на Миньо бе клюмнала, тялото му се разтърсваше от ридания. Томас преглътна мъчително. Все още не можеше да възприеме докрай видяното преди малко.
— Да те връщаме в стаята — рече Рандал. — Още трима души трябва да видят това, което ти показахме. На твое място щях да си запиша всичко важно, което научи днес.
— Чакайте… какво? — заекна объркано Томас.
Рандал го игнорира.
— Нали си даваш сметка, че никога не бихме допуснали чудовището да нарани Миньо, още по-малко да го убие. Мислех, че си достатъчно умен, за да се досетиш. Искаме само всички вие да получите един важен урок — правилата трябва да се спазват. Да се излиза навън, още повече да се напуска комплекса на ЗЛО… сега вече знаеш последствията.
— Но… — Томас бе твърде объркан, за да може да завърши въпроса.
— Томас, не бива да се безпокоиш от реакцията си днес — заговори доктор Левит. — Беше доста близо до това, което очаквахме, и ние не пропуснахме да отбележим с каква страст и сила защитаваше своя приятел. Да знаеш само колко работа по анализа на случката очаква сега психоекипа. Колко данни има за преработка.
Томас най-сетне започна да схваща какво му говори докторът.
