— Какво искахте да кажете с това, че ще покажете представлението на още трима? — посочи той мониторите над тях. — Това е запис, така ли? — Следващата половин секунда сякаш се разтегли до безкрай. „Моля ви, моля ви — повтаряше си той. — Кажете ми, че е било запис“.
— Съжалявам, но отговорът е не — отвърна Рандал. — По-ефективно ще е, ако Миньо го преживее още три пъти. — Той въздъхна. — На толкова много нива, Томас.
228.04.03/7:00
Томас се пресегна, натисна копчето за изключване на алармата и отпусна ръка покрай леглото. Мразеше да става рано след среднощни срещи в склада и вероятно ненавиждаше тази аларма повече от къща, пълна с побърканяци.
Но пък страшно обичаше десетте минути, които деляха първото натискане на копчето от повторната аларма. Беше като малък бонус всяка сутрин.
Сви се на топка, доволен поне за кратко. Не беше виждал Миньо от близо година, макар да знаеше, че е оцелял след наказанието със скръбника. Е, поне физически. Алби казваше, че душевно и емоционално… Миньо сега бил различен. Не мърморел непрестанно, нито бил онази луда глава и със сигурност повече не споменавал думата „бягство“. Времето несъмнено лекува много рани, но при Миньо, по думите на Алби, вероятно щяха да минат двайсет години, преди да се възстанови напълно.
Другите членове на тяхната малка група се срещаха веднъж седмично. Всички, освен Миньо. Не беше се появявал нито веднъж след онзи злощастен ден и Нют каза, че дори не искал да чуе за това. Почти не приличал на човека, когото помнели. Това натъжаваше Томас. Той наистина харесваше Миньо и му се струваше, че животът не бе постъпил честно с него.
Ала кой може да го вини, че се държи по този начин след ужаса, на който бе подложен от ЗЛО — наричан от тях наказание?
Томас наистина се надяваше един ден да открият лек за изблика. Но ЗЛО се отнасяха с тях като с опитни зайчета — понякога това превръщаше тъгата му в гняв. Случваше се дори да коленичи до леглото и да започне да блъска с юмруци матрака, докато накрая се свлече от изтощение. Нямаше търпение цялото това изпитание да приключи и бе готов да даде всичко от себе си, за да стане колкото се може по-бързо. Доктор Пейдж все повтаряше, че разполагат с предостатъчно събрана информация. Може би — само може би — краят бе близо, независимо колко далече изглеждаше на хоризонта.
Двамата с Тереза почти бяха привършили работата си в лабиринта и изоставаха съвсем малко от темпото на група Б, доколкото поне ги информираха. Томас нямаше друга възможност, освен да приема думите им за истина. ЗЛО продължаваше да го държи изолиран от Тереза, затова разчиташе на слуховете, дочути от Алби, Нют и неговия най-достоверен източник Чък. Мозъкът на това хлапе бе като сюнгер, попиващ всеки коментар или случайно подхвърлена дума. Вярно е, че се отнасяха малко пренебрежително към него, но когато Чък заговореше, хората го слушаха.
Внезапната какофония от дразнещи звуци оповести, че десетте минути на Томас са изтекли. Мразеше този момент повече и от слънчевите изригвания.
Точно навреме се появи и доктор Пейдж със закуската. От колко дълго познаваше тази жена? Повече, отколкото майка си, със сигурност. Години. Но днес успя да долови нещо по-различно в поведението й, в усмивката. В умните, добри очи като че се четеше болка.
Щеше му се да я попита какво не е наред, но отношенията им така и не успяха да се подобрят до такава степен след случката с Миньо. Въпреки това обаче от всички хора, с които работеше, винаги най-много бе харесвал доктор Пейдж и той полагаше непрестанни усилия да не позволи помежду им да се вдигне стена. И ако в началото бе имало такава, несъмнено мазилката, която я крепеше, не беше от най-здравите.
— Как сме днес? — попита тя, след като постави таблата със закуската на бюрото. — Ще поработим, нали?
Томас кимна и седна да хапне. Обикновено разговаряха по малко за тестовете, за уроците му и за напредъка на лабиринтите. Но преди още Томас да посегне към пържените яйца, доктор Пейдж се отправи към вратата. Отвори я и се готвеше да излезе навън, когато той я повика.
— Доктор Пейдж? Може ли да се върнете за минутка?
Тя спря и тежко въздъхна. Но затвори вратата, прекоси стаята и седна на стола. Погледна го с тъжни очи.
Томас не можеше да сдържи любопитството си.
— Нямаше да ви попитам — поде той, — но… случило ли се е нещо? — Веднага щом зададе въпроса, почувства страх. Ами ако някой от приятелите му е умрял? Не и Тереза, със сигурност. Определено щеше да усети липсата й или последните й мигове. Но трябваше да разбере какво става.
— Томас… — поде доктор Пейдж. Огледа стаята сякаш търсеше подходящите думи между тези четири стени. — Много сме близо до пращане на първите опитни екземпляри в лабиринтите. — Усмихна се, но очите й останаха тъжни. — Всъщност, ти би трябвало да си наясно. Как върви работата ти там?
Говореше за съвместната им дейност с Тереза в пещерата.
— Всичко е наред. Много се забавляваме. Не зная…
— Не ми звучиш много ентусиазирано.
