Нют плачеше и Томас го знаеше, макар все още да бе заслепен. Чуваше го да хлипа, но звукът бе приглушен, Защото момчето бе скрило лицето си в рамото на сестра си. Томас най-сетне можа да ги разгледа. Лицата и на двамата бяха мокри от сълзи и те се притискаха силно един към друг. Не знаеше колко време бе минало, откакто се бяха виждали за последен път, и дали са имали възможност да поддържат връзка по някакъв начин. Но сърцето му се свиваше, докато ги гледаше.
— Ела — дръпна го за ръката Миоко. — Да ги оставим за малко…
— Мразя ги — заговори Нют като не спираше да ридае. Вдигна глава от рамото на сестра си и изтри сълзите с ръкав. — Мразя ги всички до един! Как можаха да ни го причинят? Да ни отвлекат от дома и да ни държат разделени? Не е честно! — той извика последната дума и Миоко трепна и погледна към вратата.
— Не, не, не — опита се да го успокои Соня. Тя обгърна лицето му с длани и го погледна в очите. — Не говори така. Гледаш на всичко от погрешната страна. Тук сме много по-добре от всички деца навън. Те ни спасиха, голямо братче. Какви щяха да са шансовете ни да оцелеем навън? — Тя отново го притисна в обятията си.
— Но защо ни държат разделени? — изстена той с такава тъга в гласа, че сърцето на Томас отново се сви болезнено. — Защо са всички тези тестове, изследвания и игри? Мразя ги, независимо какво казваш ти.
— Един ден всичко ще свърши — прошепна момичето. — Не забравяй, ти не си муни. Един ден ще е безопасно за теб да живееш в открития свят и тогава пак ще бъдем заедно. Съвземи се. Нали си голямото ми братче. Би трябвало ти да ме успокояваш.
— Обичам те, Лизи — промълви той и стисна ръката й. — Толкова те обичам.
Тя се усмихна, а Нют поклати глава, сетне отново я притисна в прегръдката си.
Томас обаче си помисли, че след този сладък миг и двамата ги очакват нови премеждия.
229.11.12/7:31
До началото на изпитанията оставаха броени дни.
Последното, което помнеше, преди на сутринта да го събуди потропването, бе как Тереза си тананика. Навярно го правеше неволно, без да забележи. Вибрациите и чувството, придружаващи напева, преминаваха по невидимите канали на връзката им и му помагаха да се унесе в дълбок сън, което инак не му се случваше често.
Той се надигна сънено и отвори вратата. На прага стоеше доктор Пейдж с напрегнато изражение.
— Извинявайте. — Томас потърка очи. — Сигурно съм се успал. Но повярвайте, имах нужда от това.
Напоследък трябваше да работят от сутрин до вечер, за да приключат с последния стадий от подготовката на Лабиринтните изпитания.
— Няма нищо — успокои го тя. — Председателят иска да се срещне тази сутрин с теб и Тереза. Колкото се може по-скоро. Арис и Рейчъл също ще са там. Спешно е. Облечи се и побързай. Можеш да закусиш след срещата.
— Томас едва сега видя, че и тя не е имала време да се среше и лицето й е бледо. Той пристъпи смутено от крак на крак.
— Томас, говоря сериозно! — тросна се тя. — Побързай!
— Добре, добре. След пет минути ще съм готов.
— Нека са три.
— Отведоха го в същата заседателна зала, където преди няколко месеца за пръв път бе видял Арис и Рейчъл. Но тогава помещението бе пълно с хора. Сега тук бяха само трима, освен Томас и другите трима „елитни“ кандидати. Председателят Андерсън, шефът на охраната Рамирес и доктор Пейдж. Те седяха от едната страна на продълговатата маса, а Томас и останалите се настаниха срещу тях. Никой не изглеждаше щастлив от срещата.
— Благодаря, че дойдохте — каза лаконично Андерсън сякаш Томас и приятелите му имаха друг избор. — Боя се, че имам не особено добри новини. Няма да ви измъчвам и направо ще ви ги съобщя.
— Ала вместо това замълча, разменяйки погледи с Рамирес и доктор Пейдж. Томас ги гледаше и по някое време си помисли, че сцената придобива почти комичен вид. Но уплахата в гласа на Андерсън бе истинска.
— Ами да ги чуем тогава — подкани го Арис.
— Андерсън кимна отсечено.
— Ние смятаме… предполагаме, че сред нас е налице разпространение… Той се облегна назад и погледна доктор Пейдж.
— Разпространение — повтори Тереза. — На болестта ли? На изблика?
— Пейдж, кажи нещо — изръмжа Андерсън.
— Доктор Пейдж скръсти ръце и ги огледа бавно.
— Да, на изблика. Както сигурно се досещате, никой от възрастните тук не е муни, затова бяхме предприели екстремни мерки да се предпазим от вируса. Но преди няколко месеца започнахме да се опасяваме, че мерките ни не дават резултат, макар че никой от членовете на екипа не показваше симптоми на зараза, нито даваше положителен резултат на тестовете.
— Тогава какво ви кара да се безпокоите? — попита Рейчъл. Не за първи път Томас съжаляваше, че ЗЛО не им бе позволило да се срещат повече.
