— Томи, ти наистина дойде! — възкликна той, но вероятно се шегуваше. Томас винаги се притесняваше, че хората гледат на него и на Тереза като на „избраници“, на хора с „определен статут“.
— Да — каза. — Аз съм човек, който държи на думата си.
Двамата си стиснаха ръцете и после се отправиха дълбоко към недрата на комплекса на ЗЛО.
229.10.28/21:04
— Вероятно познаваш това място по-добре от мен — рече Томас, докато излизаха зад ъгъла и поемаха по дългия коридор. — С всички тези ваши среднощни разходки.
— Да, вероятно — съгласи се Нют.
— Мисля, че открих по-бърз път до бараките на група Б. И с по-малка вероятност да ни заловят охранителите.
„Всичко наред ли е?“ — попита Томас мислено Тереза. Тя им помагаше, като ги насочваше към местата, където имаше най-малка опасност да бъдат засечени. Беше прегледала камерите за наблюдение по-рано през деня и увери Томас, че ще му помага срещу неговата безкрайна благодарност.
„Да — увери го тя. — Веднага щом прекосите лабораторията, за която ти казах, ще излезете съвсем на чисто. Там има авариен изход, който стига право до бараките.“
„Разбрано“ — отвърна той.
След още няколко завоя стигнаха масивна врата, обозначена като помещение за проучвания и лабораторни изследвания. Едно от местата, до които никога не допускаха Томас.
„Би трябвало да е отключено — информира го Тереза. Сякаш ги наблюдаваше в реално време. — Не бива да се притесняваш за обратния път. Аз се прибирам в стаята да си легна. Ако някой те задържи или застреля, вината ще е само твоя.“
Тя прекъсна връзката, преди той да успее да отвърне, но не пропусна да му прати една въображаема целувка, защото знаеше, че така още повече ще го смути.
— Томи — прошепна Нют. Беше приклекнал до вратата на лабораторията. — Махни тая глуповата физиономия от лицето си и да влизаме.
Томас не отговори и побутна вратата, сетне бързо пристъпи в стаята, следван от Нют. Веднага щом вратата се затвори, те поеха приведени през лабораторията. Беше обширно помещение, натъпкано с апарати и инструменти, компютри и монитори. Покрай стените в стъклени контейнери се виждаха всякакви странни машинарии, а част от инструментите изглеждаха сякаш взети от подземията за мъчения на Инквизицията — блестящи, сребристи, метални и заострени. Томас и Нют продължаваха да притичват наведени по централния проход между масите.
— Какво ли вършат тук? — попита шепнешком Нют, но в тишината гласът му отекна като вик.
Томас подскочи от изненада и се спъна. Нют се препъна в него и двамата тупнаха на пода, след което се заляха от смях. Напрежението започна бързо да ги напуска.
— Сигурен ли си, че ЗЛО знаят какво правят с теб? — пошегува се Нют, докато се надигаха. — Защото ми приличаш по-скоро на клоун, отколкото на първенец на випуска.
Томас търсеше подходяща духовитост, с която да отвърне, когато погледът му се натъкна на необичайна гледка. В дъното на помещението, скрита в сенките, се виждаше блещукаща зеленикава маса. Имаше нещо хипнотизиращо във вида й, нещо странно и необяснимо, което не му даваше да отмести поглед.
Усмивката на Нют бързо се стопи.
— Това пък какво е? — попита той, загледан в същата посока. Над зеленикавата маса бе увиснала изумрудена мъгла.
Томас си даваше сметка, че трябва да продължат към бараките на група Б. Но някак си онова нещо в дъното го привличаше неудържимо.
— Да идем да проверим — предложи той.
Двамата заобиколиха няколко маси с прибори и компютри и доближиха източника на зловещата светлина. Отблизо Томас откри, че светлината извира от голяма стъклена плоскост, около три на три метра, покриваща като капак масивен контейнер, чиито стени бяха високи до гърдите. Дребни мъгливи повлекла се процеждаха под ръбовете на похлупака и се виеха из сумрачната стая. Томас се наведе над контейнера, който бе обсипан с влажни капки, и погледна към Нют. Лицето на приятеля му бе озарено от фосфоресциращата зеленикава светлина и за миг придоби болнав вид. Томас побърза да прогони тази мисъл.
— Вероятно не трябваше да идваме тук — рече Нют, докато надзърташе в контейнера. — Това нещо може да е силно радиоактивно. Току-виж утре се събудим с по три пръста и едно око.
Томас се засмя, ала не можеше да откъсне поглед от вътрешността на контейнера. Под повърхността му мъглата продължаваше да се кълби и вихри. Но в нея имаше нещо. Едва успяваше да различи тъмните му очертания. Имаше чувството, че ако продължава да гледа, рано или късно онова, което е там, ще се покаже.
— Томи? — повика го Нют. — Да тръгваме, а? От това нещо ме побиват тръпки.
Томас стоеше като истукан. Отчаяно искаше да разбере…
Нещо обемисто се размърда в контейнера и се удари с тропот в стената. Томас отскочи назад. Предметът вътре се плъзна покрай стената и отново се изгуби под мъглата. Имаше цвят на човешка кожа, покрита с множество венозни разклонения. Мярна ръка. Определено приличаше на ръка.
Томас потрепери и косата му настръхна. Погледна към Нют, който го гледаше с разширени от ужас очи.
— Защо сме още тук? — попита Нют.
Добър въпрос.
