Томас погледна Чък и сърцето му се сви. Малчуганът бе вдигнал колене към гърдите си и ги бе обгърнал с ръце. Но лицето му се стичаха сълзи. Телцето му трепереше. Томас внезапно изпита непосилно чувство на вина — никога не бе очаквал неговият приятел да стори нещо толкова ужасно. Всъщност никога не бе очаквал да стане свидетел на нещо толкова ужасно.
— Ей, ей! — Той се надвеси над Чък и го стисна за раменете. — Ей, погледни ме. Погледни ме!
Чък най-сетне вдигна глава. Очите му бяха изпълнени с печал.
— Ще разберем какво е станало, ясно? — продължи Томас. — Сигурен съм… Може нещо да се е объркало. Някой да е допуснал грешка. Не е трябвало да се случи. Лабиринтът не е създаден за това, нали знаеш?
Чък заговори между хлипанията:
— Досега само се забавлявах. Не мислех… Гласът му изтъня съвсем. Разбирам, човече, разбирам. Но беше толкова гадно да го гледаш.
Томас се наведе и го прегърна. Тереза вече бе до тях и също ги обгърна с ръце. Тримата постояха така известно време, после Томас погледна през рамо към монитора, за да види как са реагирали езерните на убийството.
Някои от момчетата се бяха разпръснали, други обикаляха безцелно. Алби беше коленичил, опрян на пръта, с който бе убил Джордж, и не откъсваше поглед от земята. Нют седеше до него, скръстил крака и стиснал главата си с ръце. Един бръмбар изпълзя близо до тялото на Джордж и Томас го превключи на монитора. От всички присъстващи Ник го понасяше най-добре, макар че очевидно с Джордж са били близки приятели. Та нали той го бе нарекъл така, в края на краищата, Ник бе коленичил до мъртвия си другар и надзърташе в очите му, разтваряше дрехите и преглеждаше тялото. После внезапно застина, втренчил поглед в едно място на гърба на убития.
След няколко секунди се пресегна, сграбчи ризата на момчето и започна да я опипва, докато откри мястото, където бе разкъсана. После, с бързи движения на ръцете, раздра още по-широко отвора и втренчи поглед в нещо. Томас също се наведе в стаята за наблюдение, впил поглед в големия монитор. Бръмбарът се приближи, докато застана до тялото и камерата му бе насочена право в мястото, което бе заинтригувало Ник. Кожата там бе зачервена и подута около почти идеално кръгло, обгорено до черно място, към което водеха тънки виолетови вени. Приличаше на тяло на паяк, чиито разкривени крачета излизаха от гърба на Джордж. Раната беше толкова ужасна, че Томас не можа да издържи дълго да я разглежда.
— Ужилен — промърмори Тереза. — Това жило ще да е доста голямо.
Томас се надигна.
— Стига толкова — заяви той. — Ела. — После обърна гръб на монитора и се насочи към вратата.
— Къде отиваме? — попита Тереза, след като се изравни с него. Томас се обърна и видя, че Чък ги е последвал.
— Всъщност, ти трябва да останеш. Тук ще си ми нужен.
— Какво? Защо? — попита Чък, едновременно изплашен и обиден.
— Някой трябва да държи под око ставащото долу. Ако нещо се случи — ако се появи скръбник и започне да жили наред или настъпи експлозия, каквото и да е — ще дойдеш да ме повикаш. Ясно?
Томас знаеше, че Чък е прекалено умен, за да се върже на това обяснение, но момчето прие, без да се възпротиви.
— Добре. Но къде отивате? Как ще ви открия?
Томас отвори вратата и направи път на Тереза да мине.
— Отивам да получа някои отговори.
Томас удари с юмрук по вратата.
— Пуснете ни! — извика.
Командния център бе забранен за всички под двайсет и една годишна възраст. Той и Тереза, Арис и Рейчъл бяха част от екипа само когато другите го намираха за необходимо. Знаеше, че всички хлапета, включително „помощният състав“, са подложени на постоянен анализ и наблюдение.
Но след онова, на което току-що бе станал свидетел, Томас бе уверен, че не харесва никак развоя на събитията.
Готвеше се да стовари отново юмрук, когато се чу изщракване, после хидравлично свистене и металната врата се отмести. Там стоеше мъж, когото не бе виждал никога досега — нисък и набит, с черна коса. И не изглеждаше особено доволен.
— Какъв е проблемът, Томас? — попита той с изненадващо спокоен глас. — Защото точно сега имаме доста работа.
— Непрестанно повтаряте, че сме важни за вас, че сме част от всичко това — рече Томас и посочи Тереза и себе си. — Ние ви помогнахме да програмирате лабиринта. Помогнахме ви да пратите нашите приятели вътре. А току-що видяхме как един от тях умира и вие не направихте нищо. Защо? Защо не влязохте да им окажете помощ? Някой трябва да ни обясни какво стана, и то още сега.
Томас трепереше неудържимо и едва успяваше да запази самообладание. Той си пое шумно дъх, очаквайки отговора на непознатия. На лицето на мъжа се меняха различни изражения. Последното бе на гняв.
— Почакайте — рече той и затвори вратата.
Томас замахна да заблъска отново, но Тереза хвана ръката му и поклати глава.
„Те ще говорят с нас — рече тя. — Само трябва да проявим малко търпение. Ако искаме да постигнем напредък, трябва да се държим колкото се може по-уравновесено.“
Поуспокоен от думите й, в които, разбира се, имаше смисъл, той въздъхна дълбоко и кимна, а после двамата зачакаха.
