В по-голямата си част това бе скучен и еднообразен живот, прекъсван от сладките мигове на срещи с Тереза и Чък. Беше поносим само благодарение на добронамереното, дори нежно отношение на доктор Пейдж, единствената служителка със сърце в ЗЛО, единствената, която помнеше какво е да си дете. Тя не отстъпи от думите си от онзи ден, когато призна, че ги обича като свои деца. Ала в поведението й се усещаше известна резервираност, сякаш си даваше сметка, че подобна близост в един момент може да се окаже твърде опасна.
Това беше странен свят. Но Томас продължаваше да го обитава.
230.08.21/10:32
Смахнатите дни започнаха с почукване на вратата една сутрин.
Когато отвори, там стоеше непознато за него момче в компанията на този, когото най-малко бе очаквал да види — Рандал. Мъжът напоследък рядко се вясваше, всъщност Томас бе почти сигурен, че за последен път го видя в деня на смъртта на Джордж. Не изглеждаше никак добре. Беше отслабнал и лицето му бе посивяло. Колкото до новото момче, то бе малко по-високо от Томас, с русолява коса и ококорени от почуда очи като на бебе.
— Това е Бен — представи го Рандал. — Той е едно от новите ни попълнения през последните дни и е идеален за прехвърляне. Доктор Пейдж иска да го подготвиш, преди да се захванеш с уроците.
Рандал се обърна, без да чака отговор, и се отдалечи забързано по коридора сякаш закъсняваше за среща. Бедният Бен остана на прага, като се оглеждаше боязливо.
— Не се плаши от тоя тип — рече му Томас и отвори широко вратата. — Винаги е бил малко странен. Влизай. Може да не ми повярваш, но помня добре какво е да си новак тук.
— Благодаря. — Бен пристъпи в стаята и седна зад бюрото. — Откриха ме в Денвър.
И после неочаквано избухна в сълзи. Скри лицето си в шепи и раменете му се разтърсиха от ридания.
Денвър? Томас бе изучавал подробно този град. Знаеше, че е безопасна зона, събирателен пункт за хора, които не са заразени от изблика. Бяха въвели сериозни предпазни мерки за всички, които влизаха, и го бяха заобиколили с високи укрепени стени. Фактът, че Бен идваше оттам, се стори на Томас странен. Не означаваше ли това, че родителите му са здрави? И все пак — защо ЗЛО го бяха отвлекли?
Томас едва сега забеляза, че момчето продължава да плаче.
— Какво е станало? — попита той. — Хайде, успокой се и ми разкажи.
— Най-сетне бяхме намерили място, където да живеем — хлипаше Бен. — Приятно местенце. И родителите ми не бяха болни от изблика! Сигурен съм! Не биха ни пуснали вътре в противен случай. — Думите му се нижеха една след друга, като начеващ порой. — Питаха ме дали искам да се присъединя към едно проучване, баща ми отказа, тогава ме сграбчиха и ме отведоха. Събориха мама на земята и заплашиха да застрелят татко. Кои са тези хора? Защо съм тук?
Томас седеше на крайчеца на леглото и не смееше да помръдне. Нямаше никаква представа какво да отговори. Винаги бе смятал, че децата, които ЗЛО събира, са от болни родители. Дали сегашният случай не бе изключение, или разкриваше гигантска лъжа?
Бен се разплака отново, заровил лице в скръстените си на бюрото ръце.
— Съжалявам, човече — каза съчувствено Томас, покъртен от терзанията на момчето. — Но те се опитват да намерят лек за изблика и наистина са отчаяни. — Това бе всичко, което му идваше наум. Сърце не му даваше да говори още. — Но ще видиш, скоро нещата ще се подобрят.
Бен вдигна глава, изтри сълзите от лицето си и кимна.
— Ела, ще те разведа наоколо. — Томас се надигна, отиде при вратата и махна на Бен да го последва в коридора. И през цялото време си повтаряше наум, че е един проклет лъжец.
След като разведе Бен из комплекса, Томас седна с него в стаята за наблюдение и му представи лабиринта. Така и не посмя да му съобщи, че скоро ще го пратят вътре, не и след сълзите, на които бе станал свидетел по-рано. Но беше сигурен, че хлапето не е никак глупаво. Опитваше се да поддържа оптимистична нотка.
— Повечето от момчетата харесват живота там. Да спят на открито, да са сред приятели.
Томас с изненада установи, че започва да лъже със същата лекота, с която го правеха повечето служители на ЗЛО. Тази мисъл го обезпокои, но нямаше какво друго да направи. Искаше му се да накара момчето да се почувства поне за малко по-добре.
Мислите му бяха прекъснати, когато на един от мониторите се появи нова сцена. Камерата на бръмбар острие бе проследила Гали, който непрестанно се озърташе, сякаш бе замислил някоя пакост.
— Олеле — прошепна Томас и изведе картината на големия екран.
— Какво има? — попита Бен.
За няколко секунди Томас бе забравил напълно за съществуването му, още по-малко, че седи до него.
— А, нищо — отвърна той замислено. — Искам да видя накъде е тръгнал един приятел. — Опасявайки се, че на екрана може да се случи нещо неприятно, което да изплаши допълнително Бен, той побърза да го изпрати в коридора. Накара го да застане на няколко крачки от вратата. — Виж, ще почакаш тук, нали? Ще повикам някого да довърши с теб обиколката. Беше ми приятно да се запознаем.
— Добре — съгласи се момчето, очевидно беше объркано.
