Томас разкопча ципа на раницата, порови вътре и извади една от спринцовките, пълни с разтвора, приготвен от доктор Пейдж. Дръпна предпазното капаче от иглата и опря палец в буталото.
— Сигурен ли си? — попита го Рейчъл. — Искам да кажа… ние сигурни ли сме, че можем да го направим?
— Да — отвърна Томас, кратко и отсечено. Нямаше какво повече да каже. Андерсън се претърколи по гръб, тялото му се тресеше. Очите му гледаха изцъклено в тавана, от устата му се отронваха откъслечни, неясни брътвежи. Томас се наведе към него, вдигнал спринцовката над главата му. На лицето на Андерсън нямаше и най-малка следа, че осъзнава какво се случва. Нямаше дори признак, че вътре все още се крие и капчица човещина.
Тереза докосна Томас по рамото и той неволно трепна. Погледна я през рамо и откри, че очите й са пълни със сълзи.
„Извинявай — заговори му тя мислено. — Ще бъда с теб, докато го правиш.“
Той кимна и отново се обърна към Андерсън, който продължаваше да се гърчи на пода. Томас доближи върха на иглата до оголената му шия. Поколеба се. Андерсън завъртя очи и погледът му падна върху Томас. Той прошепна нещо, една дума. Повтори я отново и отново. В ъгъла на устата му се беше събрала слюнка.
— Моля… моля… моля… моля… моля…
Томас не знаеше дали го подканя да довърши започнатото, или го моли да спре. Но той забоде бавно иглата в меката плът на шията и натисна буталото. Чу се тихо свистене, докато смъртоносната течност се изстрелваше в тялото на Андерсън.
Те гледаха смълчани как доскорошният директор на ЗЛО бавно замира и от устата му се отронва последният дъх, преди да склопи очи.
231.05.05/7:13
Бяха останали осемнайсет.
Томас и приятелите му бяха в стаята на охраната, където доскоро се разпореждаха Рамирес и Рандал. Доктор Пейдж и още неколцина служители преглеждаха данните за стаите и коридорите в сектор Д.
— Всички са по местата, на които ги оставихме — съобщи доктор Пейдж, загледана в екрана. — Смятам да ви пратим да навестите петима от тях, после да се върнете тук за кратък отдих, а ние ще проверим дали има промяна.
Томас гледаше с отсъстващ вид образите, които постъпваха от лабиринта, докато останалите се бяха съсредоточили върху сектор Д. Въпреки късния час Алби и Нют спореха за нещо с Ник недалеч от Чифлика. Ник отдавна се бе изявил като водач на групата. Поне не си разменяха удари. Повечето от останалите езерни спяха.
— Те нямат представа какво става тук — промърмори Томас и се изненада, че е заговорил на глас. — Но предполагам, че така е по-добре.
Тереза извърна глава. Изглеждаше готова да го укори, задето се разсейва, когато имат по-важна работа, но после изражението й омекна.
— Знам. Поне веднъж животът от тази страна да е по-труден.
— Да, стрелката се завъртя — добави Рейчъл.
— Ей, хора? — повика ги доктор Пейдж. Тя кимна към екрана, на който се виждаше комплексът на ЗЛО. — Нали имахме план?
— Извинете — смотолеви Рейчъл.
Томас насочи вниманието си към монитора. Един от пазачите посочи с химикалка.
— Това е стая 17-Д. Стая за почивка. Неколцина от тях са налягали на пода там. Това трябва да е първата ви спирка, след като влезете в сектора.
— Може би вече са мъртви — подхвърли Тереза.
Доктор Пейдж се наведе към екрана и неволно помръдна с устни, докато четеше данните.
— Там има петима. Планът е добър. Идете да се погрижите за тях, после се върнете и ще ви кажем къде да продължите.
„Да се погрижите за тях“ — помисли си Томас. Какъв мил начин да се изразят. Те вдигнаха пълните със смърт раници и се насочиха към изхода за сектор Д.
След като пазачите ги преведоха през заключената врата, Томас и другарите му се отправиха към определената стая. Почти я бяха стигнали, Когато нещо се раздвижи пред тях и ги принуди да спрат. Арис водеше и внезапно отскочи назад, изблъсквайки останалите в най-близкия ъгъл.
— Там има двама — прошепна той задъхано, опрял гръб на стената.
— И аз ги видях — потвърди Тереза. — Което означава, че вероятно те също са ни видели.
И в същия миг от другия край на коридора долетя вик.
— Ей, вие, деца! — беше мъжки глас и в него се долавяше нарастваща истерия. — Я елате тук, опитните ми зайчета!
Тези думи изпълниха Томас с такъв ужас, че той започна да трепери. Пот изби по челото и под мишниците му.
— Колко са? — попита.
Арис надзърна иззад ъгъла и бързо се прибра.
— Двама мъже. Единият пълзи, другият пристъпва бавно, подпира се на стената, за да не падне. Приближават ни. Изглеждат в ужасно състояние.
Томас обмисли чутото, но от него само се почувства още по-зле.
— Да се върнем ли обратно?
— Не, по-добре да ги нападнем — възрази Тереза. — Защо да отлагаме? Четиримата можем да се справим лесно с тези двама.
Томас въздъхна обезсърчено.
— Какво имаше предвид, като каза, че са в „ужасно състояние“?
— Ами този, който пълзи, е съвсем гол — обясни Арис. — И тялото му цялото е в дълбоки драскотини. Другият, който се подпира на стената, сякаш е повърнал няколко закуски върху ризата си. И косата му… мисля, че е изскубал цели кичури от нея. Гадна картинка.
