„Виж — рече Тереза накрая. Когато говореше така, винаги му се струваше, че се готви да разкрие душата си пред него. — Помниш ли, когато ти разказвах за мястото, откъдето идвам? И че името ми е Диди?“
Остра болка го прониза, когато произнесе това име, толкова силна, че трябваше да се намести на стола.
„Да, помня.“
„Беше ужасно място, Том — продължи тя. — Не мога дори… беше наистина ужасно. Видях безброй хора да се заразяват с изблика, помня как бягахме от побърканяците, помня… напоследък си мисля, че сигурно на много места по света животът е точно такъв. Има толкова много малки момиченца, които стават свидетели на подобни неща. Умират сред подобни ужаси. И ЗЛО иска да спаси света от това.“
„Зная — отвърна Томас. — Всички сме виждали лоши неща.“
„Не и колкото аз. Там, където живеех… заразените бяха струпани на едно място, а болестта все още не беше се разпространила. Един ден целият свят — всеки град и всяко село — ще прилича на съсипаната Северна Каролина. И тогава всички ще умрат.“
Томас се изправи. Искаше му се да сложи край на този потискащ разговор.
„Разбирам те, Тереза. Разбирам те. Трябва да открием лек. Наистина ли мислиш, че не съм чувал тази реч поне хиляда пъти?“
Той усети раздразнението й.
„Том, тези речи не са само празни думи. Трябва да намерим лек и вече не можем да гледаме само в близка перспектива. Говорим за изчезването на цяла една популация. От значение сега е единствено крайният резултат. А как ще стигнем до него… просто трябва да го направим, ясно? Каквото и да ни струва.“
„Значи ще ги избием? — попита Томас. — Това искаш да ми кажеш, нали? Ние четиримата ще отидем в онази част на комплекса и просто ще избием всички, които са болни от изблика?“
„Да. Точно това ще направим.“
Томас се мъчеше отчаяно да потърси друго решение.
„Не може ли просто да ги преместим в ямата на побърканяците?“
„Сериозно? Наистина ли вярваш, че биха искали да ги хвърлят в онази клетка с чудовища? Том, вече не разсъждаваш разумно.“
Последните думи й отново бяха придружени от вълна на раздразнение, толкова силна, че Томас потръпна.
„Значи ще ги избием.“
Струваше му се, че с това решение се разделя с някаква важна част от човешката си същност.
„Трябва да се погрижим доктор Пейдж да поеме пълния контрол над комплекса и да държи лабиринтите функциониращи. Не става въпрос за убийства. Става дума за спасяване.“
Томас въздъхна.
„Ще направя каквото мога.“
Какво друго му оставаше? Тя го доближи, наведе се и му прошепна в ухото:
— Това е много важно. Най-важното нещо на света.
— Добре — въздъхна той. — Защото ЗЛО е добро.
След няколко минути вратата се отвори. Влязоха неколцина въоръжени пазачи, следвани от доктор Пейдж.
— Трябва да се приготвите — рече тя. — Времето ни е ограничено.
231.05.05/5:44
Раницата на Томас тежеше. Той и приятелите му трябваше да носят всичко, което можеше да им потрябва. По два пистолета на всеки, резервни пълнители за гранатометите, които бяха пристегнали на раменете си, и достатъчно спринцовки да се разправят със зоопарк, пълен със слонове. По-добре повече, отколкото по-малко.
Те прекосиха коридора на комплекса тичешком, насочвайки се към първата си цел — председателя Андерсън. Добър човек, с когото Томас никога не бе имал проблеми. Добър човек, който сега бе изгубил здрав разсъдък. Трябваше да се погрижат първо за него, преди да поемат към сектор Д.
Тичаха от пет минути, когато Арис спря и вдигна ръка. Тереза едва не се блъсна в него.
— Чухте ли това? — прошепна Арис.
Томас наостри слух, опитвайки се да улови някакъв необичаен звук над равномерното бръмчене на вентилацията и тежкото дишане на останалите.
— Не — рече той и в същото време и останалите поклатиха глави.
— Ослушайте се — настоя Арис, като местеше поглед по тавана, сякаш звукът бе дошъл от там. — Ето!
Беше протяжен и нисък вопъл, подобен на детски плач. Сега, когато го чу, Томас не можеше да повярва, че не го бе доловил по-рано. Висок и изпълнен с мъка, той отекваше из целия коридор и беше невъзможно да се определи откъде идва. Томас си представяше дете на дъното на кладенец.
— Дали не е от вентилационната шахта на сектор Д? — попита Рейчъл.
Звукът внезапно секна.
— Или плаче някое от децата — подхвърли Томас. — Доктор Пейдж може да ги е скрила някъде.
— Да приключим с Андерсън, преди да се захващаме с всичко останало — обади се Тереза. — Да вървим. Вратата на кабинета на Андерсън бе затворена, но не заключена. Тереза я отвори и пристъпи вътре. Томас задържа дъх, почти очаквайки председателят да се нахвърли върху тях като зомби.
Вътре цареше тишина и мрак. И миришеше. Миризмата бе ужасна. Тереза продължи навътре, вдигнала пред себе си гранатомета. Арис я последва, после Рейчъл и накрая Томас. Екранът на монитора все още сияеше в синьо — нищо не се бе променило от последния път, когато бяха идвали. Освен ужасната смрад на урина и човешки изпражнения. Беше толкова тежка, че Томас се задави, приведе се и се подпря на каляно, усещайки, че гърлото му се е свило. После се помъчи да се изправи.
„Добре ли си?“ — попита го Тереза.
