Дата 231.5.4
До: всички колеги
От: Кевин Андерсън, председател
Относно: сбогуването ми с всички вас
Надявам се, че всеки от вас ще ми прости, че го правя като истински страхливец и ви пращам писмо, когато би трябвало да се срещна с вас лично. Но нямам избор. Избликът вече определено влияе на действията и решенията ми и със сигурност повлиява на волята ми. И нашето решение да не позволяваме употребата на наркотика „Блаженство“ в пределите на комплекса означава, че няма да мога да се прикривам още дълго, за да успея да се сбогувам с всеки един както подобава.
Достатъчно трудно е дори да напиша това писмо. Но поне ми е останал малко разум, за да се справя с тази задача.
Не зная защо вирусът ме порази толкова бързо и разрушително. Влошавам се с много по-кратки темпове, отколкото това става с другите от групата на заболелите. Няма значение. Вече съм освободен от служба и моят заместник Ейва Пейдж е готова да заеме мястото ми. Елитните напредват добре в подготовката си, за да послужат за свързващо звено между нас и онези, които ще продължат да ръководят ЗЛО. Самата Ейва признава, че ролята й ще е по-скоро на фигурант и че истинските водачи ще бъдат елитните субекти.
Ние сме и ще продължим да бъдем в добри ръце. Благородната кауза, на която положихме начало преди десет години, скоро ще започне да дава плодове. Усилията ни и животът, който дадоха много от нас, няма да бъдат прахосани напразно. Лекът ще бъде открит.
Честно казано, това е по-скоро лично писмо. Искам да ви благодаря за приятелството, за вашето състрадание, за разбирането, което показахте пред лицето на една толкова сурова действителност.
И едно кратко предупреждение: накрая става много зле. Не отлагайте момента до своя тотален разпад. Аз го направих и сега съжалявам. Просто си тръгнете и сложете край на страданието. Защото е твърде силно.
Благодаря ви.
И сбогом.
— Какво е това? — попита напълно обърканият Томас, — Не така се случи всичко. Какво се опитва тя — да пренапише историята, за да изглежда по-приемлива в бъдеще?
Тереза сви рамене.
— Мислех, че ще искаш да го видиш.
— Ела — рече той. — Трябва да говорим с нея.
Томас продължи да чука на врата на доктор Пейдж, докато тя накрая отвори. Беше толкова потиснат от случващото се, че дишаше развълнувано и на пресекулки.
Доктор Пейдж го погледна изненадано.
— Случило ли се е нещо?
— Защо го направихте? — отвърна с въпрос Томас. Чувстваше се предаден, беше смутен и ядосан. — Да пишете писма от името на други хора — защо ви трябваше да го правите?
— Томас, необходимо е, за да могат останалите да се справят с текущото положение — отвърна тя, поуспокоена от факта, че разбира за какво говорят. — Така се създава усещане за ред. А освен това показва доколко си станал част от нашата организация и колко си съзрял. — Тя го погледна и в очите й се четеше гордост. — Мисля, че е символичен начин да се построи мост в умовете на всички. Връзка. Между старото и новото.
Томас не знаеше какво да отговори. Защо го караше да изглежда толкова важен? И защо ще праща писмо от негово име, без дори да го попита дали е съгласен? Същото, естествено, важеше и за Андерсън.
