— Така е най-добре — продължи тя. — И за двата свята. Да имаме някого, действащ като обединител.
— Можехте поне да го попитате — обади се Тереза.
Доктор Пейдж ги изгледа тъжно.
— Прави сте. Съжалявам. Мисля, че превиших правата си.
— Това не е никак хубаво — въздъхна Томас. Той се обърна и си тръгна, изплашен, че може да каже нещо, за което ще съжалява. Доктор Пейдж бе доказала, че може да лъже. Че може да лъже за
Томас се върна право в стаята си. Каза на Тереза, че не се чувства добре и иска да си легне. Затвори очи и се опита да успокои мислите си, обърна се на една страна, надявайки се сънят да дойде. Всичко изглеждаше различно. Не можеше да признае пред Тереза какво мисли, а почти всички, които познаваше или на които държеше, сега бяха в лабиринта. Пък и тези писма. Беше толкова странно щом доктор Пейдж е могла да го стори, какво още е направила? Жалко, че не се опита да разговаря с нея. Че вместо това се изплаши и побягна.
И ето го сега, втренчил поглед в стената. Изпълнен с объркани мисли.
Това бе най-лошата част. Да можеха само с Тереза и Чък да избягат и да започнат някъде нов живот. Но после той си спомни за Нют. Как бе паднал от стената и че не беше муин. Нуждаеха се от лек, час по-скоро. Ако го открият, всички ще получат свободата си — Алби, Миньо, Нют, Чък, Тереза, дори Арис и Рейчъл. Може би ще могат да живеят заедно, да остареят един до друг, да седят и да си приказват, да се наслаждават на дребните радости в живота. Да си разменят истории за това как са спасили света. Представи си Миньо пред голяма група хлапета, как им демонстрира какво е да си бегач, но по някаква причина образът му се менеше и Миньо размахваше ръце, тупаше се в гърдите и се чешеше под мишниците като огромна маймуна.
Да можеше всичко да е по-лесно. И вместо тази картина да види Миньо пред група внуци.
Томас осъзна, че иска да отиде в лабиринта. Каквото и да е, само да се махне от това място, да се озове сред приятели, да започнат следващия етап. Каквото и да е, само да открият лека. Да получат обещаното щастливо бъдеще. Пък дори и чрез измама.
Бъдещето, един свят, лишен от побърканяци, в който той приятелите му да живеят като в рая.
И да говорят за всякакви глупости.
Той въздъхна и после, въпреки обърканите си мисли най-сетне заспа.
231.10.31/16:48
През последните няколко седмици вината и гневът продължаваха да набират сила в него, немощни поточета, които се стичаха във вади и прерастваха в ручеи, реки и потоп. Имаше само един начин да започне отново да диша свободно. Ако е там, при своите приятели, в лабиринта.
Напоследък двамата с Тереза сякаш се бяха отчуждили. Тя изглеждаше погълната от свои проблеми, свързани с Пречистването, и за да се справи, бе посветила ума си и всичките си сили на работата. Но Томас нямаше нищо против. Разговаряха достатъчно често чрез телепатия, за да обменят информация. Достатъчно, за да са сигурни, че и двамата правят каквото е най-добро за тях.
За Томас това бе да е скрит от останалите колкото се може повече време. Трябваше да се придържа към обичайната програма от лабораторни изследвания и тестове, но вън от това не се появяваше сред хората. Ако Чък и Тереза не бяха свободни, за да е с тях, предпочиташе да остане в стаята си, да чете, да спи, да наблюдава приятелите си в лабиринта, да следи всеки техен ход. Животът им сякаш бе станал второ всекидневие за него, напоследък езерните бележеха успехи в създаването на силно и сплотено общество. Имаше ред, закони, правила и безопасност. От известно време никой не бе умирал от ужилване.
Томас все още обичаше да ги подслушва, когато можеше. Най-вече да слуша разговорите на Алби, Миньо и Нют, докато вечерят. Така се чувстваше част от тях, почти сякаш беше там.
Точно това бе правил целия следобед, сменяйки картини и микрофони, когато някоя от сцените ставаше скучна. В този момент Нют говореше с Миньо, който току-що се бе върнал от лабиринта.
— Нещо ново навън? — подхвърли Нют с нескрита насмешка. — Някой злощастен скръбник, дошъл да помоли да го почешеш зад ухото?
Миньо се облегна на стената и си пое дъх.
— Откъде разбра? Казах му, някой друг път. Не беше моят тип.
Двамата разменяха подобни реплики почти всеки ден, надсмивайки се над монотонността на всекидневните рейдове на бегачите. Тъкмо се отправиха към Картографската, когато Томас чу почукване на вратата. Той се надигна от стола, връщайки се към реалностите на ЗЛО.
— Кой е? — попита.
Вратата се отвори и вътре надникна къдравата глава на Чък.
— Здрасти, Томас. Доктор Кембъл ми каза, че мога да взема два свободни часа, за да ти помогна с бележките. И аз…
— Влизай, сбръчканяко. Не е необходимо всеки път да си толкова официален.
Двамата бяха започнали да използват част от жаргона на езерните.
