Любимият израз на Чък беше „цопло“. Доктор Пейдж им разказа колко развълнувани били психолозите от начина, по който загубата на паметта влияе на момчетата. Понякога се случвали изненади, като измислянето на нови думи. Повечето бяха дело на Миньо, който си беше устат още преди да влезе в лабиринта. Заличителят явно бе подсилил тази наклонност, което психолозите намираха за интересно.
Разбира се, психолозите намираха за интересно какво ли не.
Чък влезе и се настани с пресилена въздишка на стола до Томас.
— Днес пратиха Фрак, което означава, че ми остава най-много месец. — Томас изслуша със свито сърце развълнувания му глас. Чувстваше се виновен не по-малко от останалите заради страховете, които бе позволил да се надигнат в душата на Чък. Хлапето бе присъствало на не една или две сцени от живота в лабиринта. Томас го имаше почти за брат, макар и не кръвен, без него животът му отдавна щеше да се превърне в истински ад.
— Ще се случи, без да разбереш.
— Което означава, че и краят ще дойде, без никой от нас да го разбере — посочи Чък.
— Да. Прав си.
— С какво се занимаваше днес? — попита Чък. — Чакай да позная — лабораторни изследвания, уроци, критично мислене, наблюдение на лабиринта.
— Да. Точно така — потвърди Томас и малчуганът се разсмя. — Много вълнуващ живот, нали?
— Чакай да сляза в лабиринта — размаха ръце Чък. — Аз ще вдъхна живец на това място. — Каза го с ентусиазъм, който се стори съвсем искрен на Томас — хлапетата на тази възраст виждаха само хубавите неща в живота.
— Да. Прав си — продължи в същия дух Томас. Той се изправи с усмивка. — Съжалявам, трябва да отида на една среща.
— О, стига, тъкмо дойдох! Надявах се да погледам езерните, докато вечерят. Мисля, че тази вечер Гали и Алби най-сетне ще се вкопчат гуша за гуша.
— Съжалявам, приятел — поклати глава Томас. — Знаеш, че не бива да оставаш тук без мен, така че се отправяй към спалното помещение. По-късно ще си вземем нещо за хапване и ще се върнем да погледаме езерните. Може би психолозите ще им пратят някой скръбник да им потанцува.
Чък побледня едва забележимо при споменаването на чудовището, но побърза да го прикрие. В нетърпението си да стигне лабиринта бе забравил за скръбниците.
— Извинявай — сепна се Томас. — Лоша шега.
Срещата беше в малка заседателна зала и Томас отиде, без да знае нищо за целта й. Доктор Пейдж се бе настанила начело на масата, а двамата вляво от нея очевидно бяха от психоекипа. Жената бе от времето преди Пречистването — казваше се Кембъл. Другият беше новак, от Сиатъл или Анкъридж, или кой знае откъде. Томас целенасочено се опитваше да не запомня подобни подробности. Не можеше да си обясни защо.
Вдясно от доктор Пейдж се бе настанил мъж на средна възраст с мургава кожа и черна къдрава коса. До него седеше малко момиче, по възраст би могла да му е дъщеря, но не и по външен вид. Имаше светла кожа и тъмноруса коса. Мъжът се облягаше на рамото й, сякаш се познаваха добре, докато си шепнеха.
Томас се спря до масата, докато другите го оглеждаха.
Доктор Пейдж се надигна.
— Благодаря ти, че дойде, Томас. Напоследък рядко те виждаме. Сигурно помагаш на Чък за голямото му пътуване идния месец до лабиринта? — Тя се усмихна невинно, сякаш не знаеше за всяко негово движение денем или нощем. Томас вече не я харесваше толкова, колкото преди Пречистването.
— Нещо такова — промърмори той.
— Ами заповядай, настанявай се. — Тя посочи един стол от другата страна на масата.
Томас седна, огледа ги и попита:
— Та за какво е събранието?
Доктор Пейдж вдигна пръст с раздразнен вид.
—Още малко търпение. Тереза трябва да дойде всеки момент.
Като по команда вратата се отвори и Тереза пристъпи вътре, като кимаше машинално на присъстващите. Имаше толкова… вглъбен вид. После погледът й се спря на Томас.
„Здрасти“ — рече му тя и прати с поздрава топла вълна.
„Радвам се да те видя“ — отвърна той. И наистина беше така. През цялото време му бе липсвала.
Доктор Пейдж взе нещата в свои ръце.
— Искам да ви представя двама нови приятели, които ще ни помагат в предстоящите проекти. — Тя посочи новодошлите вдясно от нея, мъжа и момичето. — Това са Хорхе и Бренда. Хорхе е пилот на берг, при това много добър. А Бренда е учила за медицинска сестра, но мечтае един ден да се включи в психоекипа. Така ли е, Бренда?
Момичето кимна, без да показва и намек за стеснителност.
— Каквото е необходимо, за да открием лек — рече тя. Странен отговор, но нещо се криеше в очите й, нещо, което би могло да обясни поведението й.
—
— Да работите с нас? — учуди се Тереза. — Какво става тук?
Репликата й привлече и вниманието на Томас. Той погледна новодошлите с интерес.
