Бренда забеляза сълзите му и изражението й омекна. Тя го погледна толкова мило, че Томас бе разтърсен до дъното на душата си. Внезапно момичето се пресегна и го прегърна. Томас също я притисна към себе си. Имаше чувството, че прегръща всички, които витаеха из мислите му. Двамата останаха така известно време, докато бергът не се наклони надясно и не пое курс на снижаване.
Бяха пристигнали в Обгорените земи. ЗЛО бяха пратили с тях въоръжена охрана и войниците се спуснаха тичешком по платформата и се разпръснаха сред прашната, нагорещена равнина. След като обявиха, че теренът е чист, Томас, Бренда и Хорхе ги последваха, примижавайки на яркото слънце.
— Боже мили — възкликна Бренда. — Представете си какво е било, Когато са започнали изригванията.
—
Двамата с Бренда се разсмяха, но Томас не намираше нищо смешно в ситуацията. Това място беше ужасно. Бергът се бе приземил на изненадващо голямо разстояние от града на побърканяците и техниците, с които Томас трябваше да работи, нарамваха багажа и сякаш се готвеха да поемат в обратна посока. Не виждаше нищо нататък, освен безжизнена пустиня, от което опасенията му само нарастваха. Нямаше търпение да полетят обратно към Аляска и се молеше тестовете, за които ги бяха пратили, да не продължат дълго.
Томас засенчи с ръка очи и погледна към града. Прецени, че до него има поне няколко мили. Половината път беше покрит с прах от ръжда и разбито стъкло. Разрушените небостъргачи се протягаха към небето като закривени пръсти. Трудно беше да се повярва, че там би живял някой друг, освен побърканяците. Зад опустошения град се издигаха планини. Слънчевите изригвания бяха лишили склоновете от растителност, но камъкът и земята сякаш се провикваха: „Ние все още сме тук. Какво друго ни остава?“.
Томас откъсна очи от тази гледка и откри, че Бренда се е загледала към своя бъдещ дом.
— Сигурна ли си? — попита Томас. — Сигурна ли си, че искаш да отидеш там? — Щеше му се да прозвучи нехайно, ала осъзна колко сериозно изглежда в мига, Когато думите излетяха от устата му.
— Ако разполагахме с лек, много хора, които обичах, сега щяха да са живи — отвърна тя, втренчена в далечината. — Хора като майка ми и баща ми, като моя брат.
— Зная, зная — промърмори той. — Повярвай ми, разбирам те.
— Затова двамата с Хорхе се писахме доброволци — продължи тя. — Не само за целия план, но и конкретно за тази операция. — Тя кимна към разрушения град в далечината. — Трябва да изпълня моята част.
— Сигурно — въздъхна той.
Преди да добави още нещо, Хорхе извика, че е време групата да тръгва. Държеше да стигнат пределите на града преди залез-слънце.
— Внимавайте — заръча й Томас. Искаше му се да добави още нещо, като например че никой не трябва да губи живота си заради проклетата болест. Но вместо това каза: — Наистина. Бъдете внимателни.
— Ще внимаваме — обеща тя. — Трудно е да се повярва, че по-късно ще доведат тук и приятелите ти, нали? Бедните момчета. Е, ще се видим по-късно, алигаторе.
Тя му махна и забърза след Хорхе.
Той остана загледан след нея и забеляза, че пясъкът се местеше под краката й.
— Какво искаше да кажеш? — попита шепнешком.
231.12.11/16:40
Това бе всичко, което успя да измъкне от техниците, към които бе прикачен. Фаза 2. Разпита всеки един от тях за наученото от Бренда и в отговор получаваше тези думи. В добавка към: „Защо не попиташ доктор Пейдж?“, „Не му е времето сега да го обсъждаме“ или „Само си върша работата“.
Но никой от отговорите нямаше значение, Защото Томас се досещаше точно какво става. Би трябвало да го прозре дълго преди Бренда да се изпусне. ЗЛО планираше да прати езерните на това прокълнато място за нова поредица от изпитания. Това бе причината да провеждат тестовете за дългообхватен мониторинг на имплантите — за да знаят доколко ефективно ще могат да следят момчетата, когато ги доведат тук. Лъжите продължаваха да се трупат една върху друга. Нещата вървяха от зле към по-зле. Много по-зле.
Ако е имало и най-малкото зрънце на съмнение, то бе изчезнало напълно. Каквото и да се случи оттук нататък, Томас бе твърдо решен да отиде в лабиринта и да спаси своите приятели. Обгорените земи ставаха все по-ужасяващи с всяка изминала крачка.
Той вървеше след техниците по твърдата безжизнена пръст, омотал главата си с кърпа. Използваше я, за да се предпази поне малко от сипещите се от небето огън и жупел. Единственото облекчение донасяше за кратко ветрецът, макар че вдигаше пясък, който полепваше по тялото му. Бяха се насочили към някакви тунели, където трябваше да разположат апаратурата и да се заемат с изпитанията. Сега вече Томас знаеше каква е целта им.
