Kolekcionerut na kosti полностью

-      Колин Стантън - така се казвал бащата. Останал невредим. Бил военен лекар. От „Бърза помощ“ казаха, че мо­жел да спаси жена си или някое от двете деца, ако им се бил притекъл на помощ. Но вместо това, изпаднал в паника и застинал от уплаха. Просто така си останал, докато кръвта им изтичала пред очите му.

-      За Бога, Райм. Грешката не е твоя. Ти...

-      Чакай. Това не е всичко.

-      Така ли?

-      Нещастният баща се върнал вкъщи, в някакво градче в щата Ню Йорк. Получил криза и постъпил в психиатрична бол­ница. Опитал се да се самоубие. Поставили го под наблюдение. Първо се опитал да си пререже вените с лист хартия, корица от списание. После се промъкнал в библиотеката на болницата, намерил чаша за вода в умивалнята на библиотекаря, счупил я и прерязал вените си. Успели да го спасят и го оставили още година в болницата. Накрая го изписали. След месец отново опитал да се самоубие. Използвал нож. Този път успял.

Райм бе научил за смъртта на Стантън от един некро­лог, изпратен по факса от главния следовател на област Олбани до отдел „Връзки с обществеността“ на нюйоркската полиция. Някой го бе препратил за Райм по служебната по­ща с послепис: „Решихме, че ще ви заинтересува“.

-      От „Вътрешно разследване“ разгледаха случая. Про­фесионална некадърност. Получих мъмрене. Трябваше да ме уволнят.

Сакс въздъхна и затвори очи за момент.

-      И твърдиш, че не чувстваш угризения?

-      Вече не.

-      Не ти вярвам.

-      Мина време, Сакс. Тези трупове ми тежаха известно време на съвестта. Но ги забравих. Иначе как щях да продъл­жа да работя?

Тя се замисли и каза:

-      Като бях на осемнадесет, ме глобиха. За превишена скорост. Карах със сто и тридесет при ограничение шестдесет.

-      Е?

-      Татко каза, че ще ми даде пари за глобата, но после ще трябва да му ги върна. С лихва. И знаеш ли какво още ми каза? Каза, че е щял да ме пребие от бой, ако съм била мина­ла на червено или съм била нарушила някой знак. Но за пре­вишената скорост ме разбирал. „Знам как се чувстваш, скъ­па, Като се движиш, не могат да те хванат.“ Ако не карах, ако не се движех, сигурно и аз щях да се самоубия.

-      Обикалях навсякъде пеша. Не съм карал много. Два­десет години не съм имал кола. Ти каква имаш?

-      Нищо лъскаво, като колите, които карат в Манхатън. Чеви. „Камаро“. Беше на баща ми.

-      И бормашината ли е от него? Дал ти я е, за да си оправяш колата, предполагам.

Тя кимна:

-      Даде ми и френски ключ. И комплект за запълване на дупки. И първия комплект гедоре, подарък за тринадесетия ми рожден ден. Това чеви е голяма трошка. Да знаеш как изглежда само. Типична американска кола. Радиото, венти­лационната система, ключовете за фаровете, всичко е счупе­но или се клати. Но шасито е бетон. Лека е като перце, мога да изпреваря беемве.

-      Обзалагам се, че ще го направиш.

-      Колко залагаш?

-      За инвалидите колите са мерило за благосъстояни­ето - обясни Райм. - Седим (или лежим) в рехабилитацията и си правим планове какво ще измъкнем от застраховател­ните компании. Най-големият лукс са микробусите за инва­лидни колички. После идват колите, които се управляват само с ръце. Което, разбира се, не ме устройва. Не съм се возил от години. Не си спомням кога за последен път се качих в кола.

-      Хрумна ми нещо. Хайде, преди твоят приятел - док­тор Бъргър - да се върне, да те разходя. О, и това ли не мо­же? Не можеш да седиш ли? Каза, че инвалидна количка не ти върши работа.

-      Е, в инвалидна количка не мога. Но кола... Мисля, че няма проблем. - Райм се засмя. - Двеста петдесет и два... Километра в час ли?

-      Това беше изключение - каза Сакс. - Добри мете­орологични условия. Никакви патрули по магистралата.

Телефонът иззвъня и Райм сам отговори. Беше Лон Селито.

-      Изпратихме хора от „Наблюдение и разследване“ в църквите в Харлем, които може да са вероятни цели на пале­жа. Делрей се зае лично - кротък е като овчица. Не можеш да го познаеш. А, изпратих и тридесет патрулиращи полицаи в останалите църкви, които може да сме пропуснали. Ако убиецът не се появи до седем и половина, ще претърсим всич­ки. В случай че се е промъкнал незабелязано. Мисля, че този път ще го хванем, Линк - каза детективът подозрително ен­тусиазирано за нюйоркски полицай.

-      Добре, Лон. Ще изпратя Амелия в командния ти цен­тър около осем.

Том почука на вратата.

„Като че се бои да не ни завари в неудобно положение“ - помисли си Райм.

-      Не приемам извинения - каза упорито болногледачът. - Лягай си веднага.

Минаваше три, а Райм отдавна бе забравил умората. Се­га му се струваше, че лети. Над тялото си. Питаше се дали няма да започне да халюцинира.

-      Слушам, „мамо“ - отвърна той. - Том, полицай Сакс ще остане. Би ли ѝ дал одеяло, моля?

-      Моля? - Том го погледна с недоумение.

-      Одеяло.

-      Не, не, другата дума.

-      Коя? „Моля“ ли?

Том разтвори широко очи:

-      Добре ли си? Дали да не извикам отново Пит Тейлър? Или главния хирург на „Колумбия-пресбитераниан“?