След десетина минути борба Карол се свлече изтошена на пода. Погледна бомбата. Беше станало по-светло и циферблатът се виждаше по-ясно.
Карол присви очи.
Циферблатът! Не беше имитация. Стрелката бе нагласена на 6:15.Часовникът показваше 5:30.
Карол се свря зад шкафа и започна да блъска металните му стени с коляно. Но слабите звуци, които издаваше, моментално потъваха в бодрите трели на „В небето се носи малка колесница“.
Част четвърта
Аристотел
Събуди го някаква миризма. Както много често се случваше.
И както много други сутрини, Райм не отвори веднага очи, а се опита да разпознае миризмата.
Миризма на изпаряваща се утринна роса? На мити улици? На мокра мазилка? Опита се да подуши Амелия Сакс, но не успя.
Мислите му полетяха напред. На какво му миришеше? На сапун? Не.
На някой реактив от импровизираната лаборатория на Купър?
Не, тези вече му бяха познати.
Миришеше на... А, да... на маркер.
Той отвори очи и след като се увери, че Сакс не го е изоставила, се вгледа в обърнатия наопаки постер на Моне. Ето откъде миришеше. Горещият влажен въздух на августовската утрин бе изкарал миризмата от хартията.
Стенният часовник показваше 5,45. Райм върна очи към таблицата. Виждаше я много добре - призрачнобяла върху по-тъмната стена. Светлината бе достатъчна, за да различи повечето букви.
Соколите се бяха събудили. Откъм прозореца се чуваше пляскане на крила. Райм отново погледна таблицата. Едно време държеше в кабинета си десетина такива листа с характеристиките на извършителите на основните случаи, по които работеше. Спомни си как обикаляше, как ги гледаше, как се опитваше да си изгради представа за престъпниците.
Частички от боя, кал, цветен прашец, листа...
Спомни си за хитрия крадец на бижута, когото бяха заловили с Лон преди десет години. В централното управление престъпникът спокойно заяви, че никога няма да успеят да открият плячката от предишните обири. Предложи им да им каже срещу по-мека присъда.
„Е,
„Не се и съмнявам“ - каза престъпникът.
„Вижте - продължи криминологът, - знаем, че плячката е в каменната стена на въглищна шахта. Във ферма от колониалния период, която се намира на брега на река Кънектикът. Приблизително на седем километра от Лонг Айланд Саунд. Не знаем само дали е на левия, или на десния бряг на реката.“
Когато историята се разчу, свидетели разказваха, че изражението на лицето на престъпника било такова, сякаш искал да каже: „Със сигурност сте били там.“
„Може би наистина е магия, Сакс“ - помисли си Райм.
Огледа още веднъж таблицата, после затвори очи и отпусна глава на меката възглавница. Изведнъж му просветна. Като че му бяха ударили плесница. Ококори очи и се вгледа в таблицата.
- Сакс! Ставай!
Тя се размърда и сънена се изправи на дивана:
- Какво? Какво?...
„Старо, старо, старо...“
- Сгреших. Имаме проблем.
Тя отначало реши, че говори за здравословен проблем, и скочи. Посегна към чантата с лекарствата.
- Не, Сакс, уликите,
Дишането му се учести, стисна зъби.
Сакс се облече набързо, седна отново на дивана, пръстите ѝ изчезнаха в косата, започна да се чеше.
- Какво има, Райм?
- Църквата. Може да не е в Харлем. Сгреших.
Също както с престъпника, който беше убил близките на Колин Стантън. В криминологията човек, дори да изтълкува правилно сто улики, ако сгреши с една, това може да струва живота на някого.
- Колко е часът? - попита тя.
- Шест без петнадесет, минава. Вземи вестника. Отвори на програмата на църковните служби.
Сакс изпълни нареждането. Вдигна поглед.
- Какво се сети?
