Kolekcionerut na kosti полностью

Косата на Райм бе черна и гъста като на двадесетгоди­шен - въпреки че беше два пъти по-възрастен, - но висеше на сплъстени кичури; плачеше за миене и подстрижка. Лице­то му бе покрито с тридневна черна четина, а и нещо постоянно го гъделичкаше в ушите, което подсказваше, че и тези косми трябва малко да се подрежат. Ноктите му бяха дълги, както на ръцете, така и на краката, и цяла седмица не се беше преобличал. Носеше ужасно грозна пижама на точки. Очите му бяха тесни, кафяви, лицето - както твърдеше Блейн - страстно, дори красиво.

-      Искат да поговорят с теб - продължи Том. - Казват, че било много важно.

-      Толкоз по-зле за тях.

-      Не си се виждал с Лон от повече от година.

-      Какво те кара да мислиш, че точно сега ще ми се при­иска да го видя? Да не подплашиш птиците! Тежко ти, ако го направиш.

-      Важно е, Линкълн.

-      Много важно, доколкото си спомням предишните ти думи. Къде се губи този доктор? Сигурно се е обадил. По едно време бях задрямал. А ти беше излязъл.

-      Буден си от шест.

-      Не. Събудих се, прав си. Но после отново задрямах. Нап­раво заспах. Провери ли съобщенията на телефонния секретар?

-      Да. Не се е обаждал.

-      Каза, че ще дойде сутринта.

-      А вече е единадесет и половина. Дали да не уведомим въздушно-морските спасителни служби? Какво ще кажеш?

-      Да не си говорил по телефона? - попита внезапно Райм.

-      Може да се е обадил, докато е бил зает.

-      Говорих само с...

-      Казал ли съм нещо? Няма защо да се оправдаваш. Не съм казал да не говориш по телефона. Винаги можеш да се обаждаш. Просто предположих, че се е опитал да се свърже, докато си говорил.

-      Не, тази сутрин си си наумил да се държиш гадно.

-      Ето каква била работата. Знаеш ли, има едно такова приспособление... Могат да ти звънят по двама души едновре­менно. Трябва да си купим такова устройство. Та какво иска старият ми приятел Лон? И неговият приятел, бейзболистът.

-      Попитай ги сам.

-      Искам ти да ми отговориш.

-      Искат да те видят. Само това ми казаха.

-      За нещо мноого важ-но.

-      Линкълн...

Том въздъхна. Хубавият млад мъж прокара ръка през руса­та си коса. Носеше черни панталони, бяла риза и цветна вратов­ръзка с безупречен възел. Когато го наемаше преди година, Райм му бе казал, че ако иска, може да носи дънки и фланелки с къс ръкав. Но Том ходеше все така елегантно облечен. Райм не виж­даше с какво това допринася за решението му да задържи мла­дежа на служба, но такъв ефект наистина имаше. Никой от пред­шествениците на Том не се бе задържал повече от шест седми­ци. Колкото напускаха доброволно, толкова биваха уволнени.

-      Добре, какво им каза?

-      Казах им да изчакат пет минути, за да видя дали си буден, и после да заповядат. За кратко.

-      Така ли си им казал? Без да ме питаш. Много благодаря.

Том направи няколко крачки към вратата и извика към стълбите:

-      Качвайте се, господа.

-      Казали са ти още нещо, нали? - каза Райм. - И ти го криеш от мен.

Том не отговори. Двамата мъже се появиха на вратата. Райм заговори пръв. Обърна се към Том:

-      Спусни пердето. И без това достатъчно разтревожи птиците.

Което означаваше, че ярката слънчева светлина вече го дразни.

Смрадливото, лепкаво тиксо върху устата ѝ, което ѝ пре­чеше да говори, я караше да се чувства по-безпомощна, от­колкото металните белезници, стегнали китките ѝ. Повече, отколкото късите му яки пръсти.

Шофьорът на таксито, все още с маска на лицето, я по­веде по мрачния, влажен коридор, покрай кабели и тръби. Намираха се в мазето на някаква обществена постройка. Ня­маше представа къде.

„Само да можех да му проговоря...“

Ти Джей Колфакс бе играч, кучката от третия етаж на Морган Стенли. Специалистка във воденето на търговски преговори.

„Пари ли? Пари ли искаш? Ще ти дам пари, много пари. Купища“ - мислеше си тя. Опитваше се да хване погледа му, да му предаде мислите си.

„Моооля ви! - Започна да обмисля как да му прехвърли парите от сметката си и от социалната си осигуровка. - О, моля ви...“

Спомни си изминалата нощ: непознатият отвърна очи от фойерверките, измъкна ги от таксито, закопча ръцете им с белезници. Напъха ги в багажника и подкара отново. Пър­во по павета, после по изровен асфалт, после по черни пъти­ща, накрая отново по твърда настилка. Чу тропането на ко­лелата по някакъв мост. После пак завои, твърда настилка. Накрая колата спря и шофьорът слезе. Като че отвори някаква врата. „Вкарва колата в гараж“ - помисли си Ти Джей. Всички шумове от града заглъхнаха, само бръмченето на дви­гателя ехтеше, усилено от стените.