Kolekcionerut na kosti полностью

После багажникът се отвори и непознатият я измъкна. Издърпа пръстена с диамант от пръста ѝ и го прибра в джоба си. После я преведе покрай призрачни лица: избелели карти­ни с празни очи, които я гледаха. Месар, дявол, три тъжни деца, изрисувани върху напуканата мазилка. Непознатият я замъкна в някакво плесенясало мазе и я бутна на пода. Пос­ле се качи на горния етаж.като я остави сама в тъмнината и зловонието на мазето. Миризма на мърша и помия. Така ле­жа с часове, поспа малко, плака много. Силен шум я събуди внезапно. Остър звук от изстрел. Някъде наблизо. После от­ново заспа.

Преди час и половина непознатият се върна. Вкара я в багажника и кара още двадесетина минути. До тук. Където и да се намираше това „тук“.

Влязоха в мрачно помещение. В средата стърчеше черна тръба. Непознатият я заключи с белезниците за тръбата, хвана я за краката и ги изтегли силно напред, така че да я постави в седнало положение. Овърза глезените ѝ с тънко въже за простиране. Всичко това му отне само няколко минути. Но­сеше кожени ръкавици. После се изправи и я погледа извес­тно време. Наведе се и разкъса блузата ѝ. Заобиколи я отзад и започна да опипва раменете ѝ, да стиска плешките ѝ.

Ти Джей заплака, опита се да проговори през тиксото.

Знаеше какво ще последва.

Пръстите му се преместиха по ръцете ѝ, под мишниците, по тялото. Но не докоснаха гърдите ѝ. Не, пръстите му май търсеха ребрата. Напипа ги и ги погали. Ти Джей потръпна и се опита да се освободи. Той я стисна по-здраво и продължи да я гали още известно време, като натискаше силно, докато не почувства костите ѝ.

Той се изправи. Стъпките му се отдалечиха. За извест­но време настъпи тишина, ако се изключи бръмченето на асансьори и климатични инсталации. Изведнъж нещо точно зад гърба ѝ прошумоля, Ти Джей подскочи от страх. Ед­но постоянно ссст, ссст. Много познато, но не на място. Тя се опита да се извърне, за да види какво го издава, но не успя. Какво бе това? Ритмичният звук се повтори отново и отново, и отново. Извика спомени от детството ѝ, от родната къща.

Ссст, ссст, ссст.

Събота сутринта в малката барака в Бедфорд, Тенеси. Единственият почивен ден на майка ѝ, посветен главно на почистване на къщата. Ти Джей се събуждаше от лъчите на слънцето и слизаше да ѝ помага. Ссст. Отново се разплака. Защо му бе да мете толкова усърдно пода?

По лицата им се четеше изненада и неудобство.

Нещо доста необичайно за полицаи от отдел „Убийства“ в Ню Йорк.

Лон Селито и младият Банкс (Джери, а не Ърни), както бе казал Том, се настаниха на столовете, към които Райм ги насочи с кимване на рунтавата си глава: прашни, неудобни разкривени столове.

Райм се беше променил чувствително от последното посе­щение на Селито и детективът не криеше изненадата си. Банкс не го познаваше отпреди, за да сравнява, но също изглеждаше шокиран. Мръсната стая, дрипльото, който ги гледаше подоз­рително. И най-вече миризмата, вонята на телесни секрети.

Райм веднага съжали, че ги е приел.

-      Защо първо не звъннахте, Лон?

-      Щеше да ни кажеш да не идваме.

Вярно беше.

Том се запъти към стълбите, Райм го освободи предва­рително:

-      Не, Том, няма да си ни нужен повече. - Болногледачът винаги предлагаше на гостите нещо за пиене.

Ама че гостоприемен тип!

За момент настъпи тишина. Едрият рошав Селито - вете­ран с двадесетгодишна практика - хвърли поглед към една кутия до леглото. Опита се да каже нещо, но се сепна при вида на пам- персите за възрастни, предназначени за еднократна употреба.

-      Чел съм книгата ви, сър - започна Джери Банкс.

Младият полицай явно не беше особено сръчен със са­мобръсначката - прекалено много белези. И какъв чаровен кичур, като близнато от крава! „Господи, прилича на двана­десетгодишен. Колкото по-свиреп става светът, толкова по- млади изглеждат обитателите му“ - размишляваше Райм.

-      Коя?

-      Ами чел съм и наръчника ви за улики на местопрес­тъплението. Но имах предвид онази с картинките. Дето из­лезе преди две години.

-      Там има и думи. Всъщност има главно думи. Проче­тохте ли ги?

-      А, ами... да - неубедително го увери Банкс.

Голяма камара неразпродадени екземпляри от „Сцени на престъплението“ стоеше в единия ъгъл на стаята.

-      Не знаех, че с Лон сте приятели - добави Банкс.

-      О, не се ли е похвалил? Не ви ли е показвал снимки? Не си ли е вдигнал ръкава, за да каже: „Когато получих тези рани, бях с Линкълн Райм“?

На Селито не му беше смешно.

„Ха, мога да кажа неща, от които ще му стане още по-тъжно. Отваря си куфарчето. Какво ли ще извади?“

-      Колко време сте били партньори? - попита Банкс, за да поддържа разговора.

-      Обясни му ти - каза Райм и погледна часовника.

-      Не сме били партньори - каза Селито. - Аз бях в “Убий­ства“, а той в ЦСО.

-      О! - възкликна Банкс още по-впечатлен.

Работата в Централния следствен отдел бе една от най-престижните в полицията.

-      Да - потвърди Райм, гледайки през прозореца, като че лекарят щеше да пристигне яхнал сокол. - Двамата мускетари.

Селито продължи със спокоен глас, който вбеси Райм: