Kolekcionerut na kosti полностью

-      Отрядът за наблюдение до командния център. Сле­дим постройката. Някой се движи в мазето.

-      Какво прави? - попита Делрей.

-      Не се вижда. Прозорците са много мръсни.

-      Сам ли е? Има ли пленник?

Знаеше, че полицай Сакс вероятно е права: може би прес­тъпникът вече беше отвлякъл някого.

-      Не се вижда. Регистрираме само движение и топлин­ни вълни.

Делрей беше изпратил други агенти да обкръжат къща­та. Сега дойде техният ред да докладват:

-      Никой не се вижда на първия, нито на втория етаж. Гаражът е заключен.

-      Снайперистите - подкани ги Делрей, - докладвайте.

-      Стрелец едно до командния център. Наблюдавам входната врата. Край.

Другите държаха на прицел коридора и стаята на първия етаж.

-      Готови за стрелба - докладваха и двамата.

Делрей извади големия си пистолет.

-      Добре. Имаме разрешение - каза той, имайки пред­вид разрешението за обиск. Не им се налагаше да чукат. - Напред! Отряди едно и две, разгръщайте се.

Първият отряд се зае с разбиването на входната врата, докато вторият използва по-цивилизования начин, като счу­пи стъклото на задния вход и отключи вратата отвътре. Нах­луха в къщата, Делрей влезе с първия отряд. Вонята на мър­ша бе непоносима и дори главният агент, който не за пръв път присъстваше на местопрестъпление, преглътна, за да не повърне.

Вторият отряд претърси първия етаж, след което се качи на горния, към спалнята, докато членовете на първия отряд яростно изтропаха с ботуши надолу по старата дървена стълба към мазето.

Делрей също се затича натам, към усилващата се воня. Чу звука от избиването на врата с ритник някъде долу и викове:

-      Не мърдай! ФБР. Не мърдай!

Когато обаче стигна подземието, чу същия агент да за­еква много по-неуверено:

-      Какво, по дяволите, е това? Господи!

-      Мамка му! - изкрещя друг. - Това е прекалено.

-      Лайна и помии! - възкликна Делрей, когато влезе в стаята. Едва дишаше в адската смрад.

Трупът изпускаше черна слуз. Гърлото бе прерязано. Мъртвите, помътнели очи гледаха втренчено тавана; гърди­те като че мърдаха - надуваха се и се отпускаха. Делрей пот­репери: никога не успяваше да преодолее отвращението си от червясалите трупове. Броят на буболечките и личинките показваше, че жертвата е мъртва поне от три дена.

-      Откъде е дошъл положителният сигнал на инфрачер­вения детектор? - почуди се един агент.

Делрей посочи следите от плъши и миши зъби по наду­тия крак на трупа:

-      Крият се някъде тук. Прекъснахме им вечерята.

-      Какво ли е станало? Да не би някоя от жертвите да е успяла да го убие?

-      Какви ги приказваш?

-      Това не е ли той?

-      Не, не е той - избухна Делрей, без да сваля очи от една особена рана на трупа.

Един от отряда се намръщи:

-      Хайде, Делрей. Този е. Имаме снимки. Това е Питърс.

-      Разбира се, че е скапаният Питърс. Но той не е уби­ецът. Не чаткате ли?

-      Не? Какво искаш да кажеш?

Изведнъж един от агентите прозря:

-      Мамка му!

Мобилният телефон на Делрей иззвъня и го накара да подскочи. Агентът изслуша обясненията на човека от друга­та страна на линията:

-      Какво е направила? Само това ми липсваше... Не, не сме заловили проклетия убиец!

Натисна яростно бутона за изключване и посочи двама от агентите.

-      Идвате с мен.

-      Какво има, Делрей?

-      Отиваме на гости. И знаете ли какво няма да правим? - Двамата го погледнаха с недоумение. Той сам си отговори:

-      Изобщо няма да се държим учтиво.

Мел Купър изтръска съдържанието на пликчетата вър­ху лист хартия. Огледа пръстта с лупа:

-      Парченца от тухли. Има и някакъв друг камък. Веро­ятно мрамор.

Постави малка проба върху предметното стъкло и я раз­гледа под микроскопа.

-      Да, мрамор. Розов.

-      Имаше ли някакъв мрамор в обора, където намери немкинята?

-      Не - отвърна Сакс.

Купър предположи, че може да е от общежитието на Монеле.

-      Не, познавам сградата на „Дойче хаус“. Панелен блок в Гринуич Вилидж. Най-много да намериш полиран гранит. Може би е от скривалището му. Нещо интересно?

-      Има следи от длето - каза Купър, без да откъсва очи от окуляра на микроскопа.

-      А, много добре. Гладки ли са?

-      Немного. Грапави.

-      Значи от стара парна машина за рязане на каменни блокове.

-      Да, възможно е.

-      Пиши, Том. - Райм кимна към таблицата на стената. - В къщата му има мрамор. И е стара.

-      Ама защо да си губим времето с къщата му? - попита с недоумение Банкс, като си погледна часовника. - Федерал­ните трябва вече да са го пипнали.

-      Информацията никога не е излишна, Банкс. Запомни го. Какво още има?

-      Още едно парченце от ръкавица. Същата червена ко­жа. И какво е това? - попита Купър, като показа на Сакс пликче с парче дърво.

-      Проба от афтършейва му. Където се е облегнал на стълба.