-
- „Мурстрийт“ и „Чамбърс“! - изкрещя Сакс.
Бяха го изпуснали, защото отидоха много на юг. Намираше се на около четвърт километър от мястото, където бяха сега. Сакс виждаше кафявата дървена конструкция и от- точната тръба, която сега се пълнеше от прилива. Колко ли време им оставаше? Сигурно немного. Нямаше да го спасят.
Сакс смъкна слушалките и се втурна към колата. Банкс я следваше по петите.
- Можеш ли да плуваш? - попита тя.
- Аз ли? Ходил съм няколко пъти на басейн.
Нямаше да успеят.
Сакс спря внезапно, завъртя се рязко и погледна пустите улици.
Водата стигаше почти до носа му.
Една вълничка плисна лицето на Уилиам Евърет точно когато вдишваше, и гърлото му се изпълни с вонящата солена течност. Задави се. Започна да повръща. В дробовете му навлезе вода. Изпусна подпората и потъна под повърхността, отново изплува, после пак потъна.
„Господи, не ме изоставяй... моля те, не ме...“
Дръпна белезниците, започна да рита. Като че можеше да се случи чудо и слабите му мускули да скъсат металната верига.
Издуха водата от носа си, отчаяно започна да мята глава. Дробовете му се прочистиха за момент. От извиване на главата нагоре в отчаяни опити да намери глътка въздух вратът му гореше от болка - толкова силна, колкото и тази от счупения пръст.
За малко успя да покаже носа си над повърхността.
После - нова вълна, малко по-висока.
Това бе краят.
Не можеше повече да се бори. Време е да се откаже. Да отиде при Евелин, да се сбогува с живота...
И Уилиам Евърет се отказа. Потъна в мръсната вода, пълна с гнили сламки и водорасли.
После се сепна ужасен. „Не, не!...“
Евърет започна да рита отчаяно, глъгна още вода в опитите си да изплува. Похитителят го заслепи с фенер и насочи ножа си към него.
„Не, не!...“
Не му ли стигаше да го удави, ами искаше и да го накълца на парчета! Евърет го изрита с все сила. Похитителят се потопи под водата и после...
Старецът забрави примирението си към смъртта и зарита бясно, за да изскочи на повърхността; вдиша влажния въздух, смъкна тиксото от устата си. Задави се, започна да плюе вонящата вода. Главата му се удари в една греда на кея.
- О, Господи, Господи!... - ликуваше той.
Пред него се появи друга глава... Също с качулка, с ярък фенер и емблема на нюйоркския полицейски департамент. Непознатите държаха не ножове, а клещи за рязане на метал. Единият от тях пъхна лигава тръба между зъбите на Евърет и той вдиша дълбоко, до замайване. Кислород!
Водолазът го обгърна с ръка и двамата заплуваха към отточната тръба в основата на кея.
- Поемете си дълбоко въздух, след минутка излизаме.
Евърет напълни отново белите си дробове до пръсване, затвори очи, гмурна се заедно с водолаза под водата, зловещо осветена от фенера. Плуването бе кратко, но мъчително - рязко надолу, после отново нагоре през мътната вода. За момент старецът се изплъзна от ръцете на водолаза и двамата се разделиха. Но това ни най-малко не разтревожи Уилиам Евърет. След преживяното, малко плуване в река Хъдсън бе като детска игра.
Нямаше намерение да взима такси. И с автобуса беше добре.
Пами обаче не бе спала достатъчно (бяха станали в пет) и започваше да нервничи. Дъщеричката й трябваше вече да е под шареното си одеяло, гушнала бутилка „Хауаян пънч“. А и самата Карол изгаряше от нетърпение да види Манхатън. Идваше от централния Запад и не беше стъпвала по на изток от Охайо за четиридесет и една години живот.
Тя си взе багажа и се запъти към изхода. Провери отново дали у нея е всичко, което носеше на излизане от къщата на Кейт и Еди следобед.
„Пами, Мечо Пух, портмоне, одеяло, куфар, раница.“
Всичко бе тук.
Приятелите ѝ я бяха предупредили да внимава в града.
- Ще те дебнат - каза Еди. - Обирджии, джебчии.
- И недей да се хващаш на ония комарджийски игри по улиците - майчински добави Кейт.
- Че аз и вкъщи не играя на карти - напомни ѝ с усмивка Карол. - От къде на къде ще започна да играя комар точно по улиците на Манхатън?
Все пак оценяваше загрижеността им. И ето я - вдовица с тригодишно хлапе - в най-престъпния град на планетата за конференцията на ООН. Господи! Повече чужденци, повече хора, отколкото някога бе виждала.
