Kolekcionerut na kosti полностью

-      Доста зле. Паркингът е покрит с чакъл...

-      Значи никакви следи.

-      Има нещо по-лошо. Водата е преляла през отточната тръба и мястото, където е била колата, е наводнено.

-      Мамка му. Никакви следови улики, никакви отпеча­тъци, нищо. Как е жертвата?

-      Немного добре. Прекарал е дълго време във водата, счупен пръст. Има проблеми със сърцето. Ще остане в бол­ницата ден-два.

-      Какво казва?

Сакс отиде при Банкс, който разпитваше Уилиам Евърет.

-      Не беше едър - обясняваше спокойно пострадалият, като внимателно наблюдаваше как лекарят превързва пръста му. - А и не беше много як. Но се оказа по-силен от мен. Опи­тах се да се съпротивлявам, но той просто ми изви ръцете.

-      Как изглеждаше? - попита Банкс.

Евърет спомена тъмните дрехи и маската за ски. Само това помнеше.

-      Има нещо, което ми направи впечатление. - Евърет вдигна бинтованата си ръка. - Този човек е откачен. Хванах го, както вече ви казах. Не мислех, бях в паника. Но той се разяри. Затова ми счупи пръста.

-      За назидание, а?

-      Вероятно. Но не това е странното.

-      А кое?

-      Странното е, че той се заслуша.

Младият детектив спря да пише. Погледна Сакс.

-      Вдигна ръката ми до ухото си, направо я допря, и изви пръста, докато се счупи. Като че слушаше какъв звук ще из­даде. И това му харесваше.

-      Чу ли, Райм?

-      Да. Том го записа в таблицата. Нямам обаче предс­тава какво означава. По-късно ще го обмислим. Има ли ня­какви подхвърлени улики?

-      Още не съм забелязала.

-      Обходи сцената, Сакс. А, и вземи от жертвата...

-      Дрехите ли? Вече го помолих да ги съблече. И... Райм, добре ли си.

От другата страна се чу кашляне.

Връзката се разпадна. След малко отново се възстанови.

-      Райм, чуваш ли? Добре ли си?

-      Да - отвърна припряно той. - Хайде, започвай обхода.

Сакс огледа сцената в светлината на халогенния прожек­тор. Доста объркващо. Той е бил тук. Ходил е по чакъла. Но каквито и улики да е оставил след себе си, сега те са под водата. Тя тръгна бавно. Напред-назад.

-      Не виждам нищо. Подхвърлените улики сигурно са отплували.

-      Не, прекалено е умен, за да не вземе под внимание при­лива. Скрил ги е някъде на сухо.

-      Хрумна ми нещо - каза внезапно тя. - Ела тук.

-      Какво?!

-      Обходи сцената заедно с мен, Райм.

Той замълча.

-      Райм, чуваш ли?

-      На мен ли говориш?

-      Приличаш ми на Де Ниро. Звучиш като Де Ниро. Пом­ниш ли онази сцена от „Шофьор на такси“?

Райм се засмя:

-      Репликата е „Мен ли гледаш?“, а не „На мен ли говориш?”

-      Ела тук - настоя Сакс. - Огледай сцената заедно с мен.

-      Ще долетя. Не, нещо по-добро - ще се телепортирам.

-      Стига си ме иронизират. Говоря сериозно.

-      Ама...

-      Нужен си ми. Сама няма да намеря подхвърлените улики.

-      Но те са там. Напрегни се малко.

-      Обходих сцената два пъти.

-      Значи си определила много малко пространство за оглед. Разшири го с няколко метра.

-      Не сменяй темата. Ела да ми помогнеш.

-      Как? Как предлагаш да го направя?

-      Един приятел имаше затруднения - започна тя. - И...

-      Искаш да кажеш, че е бил инвалид - поправи я Райм. Спокойно, но твърдо.

-      Всяка сутрин болногледачът му го слагаше на една страхотна инвалидна количка и той се разхождаше където си поиска. На кино, на...

-      Тези колички... Не ми вършат работа.

Сакс замълча, той продължи:

-      Проблемът е в травмата ми. Опасно е да ме слагат на инвалидна количка. Може... - замълча за миг - нещата да се влошат.

-      Извинявай. Не знаех.

Той замълча, след това каза:

-      Няма нищо.

„Ама че неприятна ситуация...“

Райм обаче не изглеждаше ни най-малко разстроен. Про­дължи със спокоен, безстрастен глас:

-      Слушай, трябва да продължиш търсенето. Нашият човек започва да ни поставя по-сложни задачи. Но не и невъз­можни за решаване... Ето ти една идея. Той обича подземи­ята, нали така? Може да ги е заровил.

Сакс се огледа.

„Може би там...“ - Видя купчина пръст и листа в туфа висока трева близо до чакъла. Не изглеждаше много естест­вено - купчината бе с твърде правилна форма.

Тя отиде там и започна да маха листата с моливите.