В понеделник отново беше посетен от шефа и приятел на невярната госпожица Брокълхърст, чийто мазохизъм сега се бе разпрострял до желание да узнае дали тя наистина не криеше някъде и трети любовник, каквито бяха силните му подозрения. Страйк го слушаше, като половината му съзнание бе насочено към дейността на Дейв Полуърт, който започваше да се превръща в последната му надежда. Усилията на Робин си оставаха безплодни въпреки часовете, прекарвани в преследване на доказателството, което той бе поискал от нея.
В шест и половина вечерта, докато седеше в апартамента си и гледаше прогнозата за времето, която предвиждаше завръщане на арктическите условия до края на седмицата, телефонът му иззвъня.
– Познай какво, Диди – изрече Полуърт през пукащата линия.
– Занасяш ме – пророни Страйк и гърдите му се стегнаха от напрегнато очакване.
– Имам онова, което търсиш, приятелю.
– Боже мили – прошепна Страйк.
Това беше негова теория, но той се чувстваше смаян, сякаш Полуърт се бе добрал до успеха без ничия помощ.
– Опаковано е тук и те чака.
– Рано утре ще пратя някого за него...
– А аз пък ще се прибера у дома и ще се поглезя с хубава топла вана – заяви Полуърт.
– Чъм, ти си направо...
– Знам, такъв съм си. Друг път ще говорим за качествата ми. Умирам от студ, Диди, прибирам се вкъщи.
Страйк се обади на Робин да й съобщи новината. Нейният възторг не отстъпваше на неговия.
– Ясно, утре! – отсече решително тя. – Утре вече смятам да го имам...
– Искам да си много предпазлива – настоя Страйк. – Това не е състезание.
Почти не мигна през тази нощ.
Робин се появи в офиса чак в един часа на следващия ден, ала в мига, щом чу стъклената врата да се блъска и тя да го вика, той вече знаеше.
– Да не би...?
– Да – задъхано промълви тя.
Помисли, че той ще я прегърне, а това би означавало да се прекоси граница, недоближавана преди, ала устремът, който тя реши, че е към нея, беше към мобилния му телефон на бюрото.
– Ще се обадя на Анстис. Успяхме, Робин.
– Корморан, струва ми се... – понечи да обясни Робин, но той не я чу.
Забързано влезе в кабинета си и затвори вратата.
Робин се отпусна на стола си пред компютъра с известно чувство на дискомфорт. Приглушеният глас на Страйк в другата стая се извисяваше и затихваше. Неспособна да си намери място, тя отиде до банята, където си изми ръцете и се взря в отражението си в напуканото огледало над мивката и в натрапващия се яркозлатист цвят на косата си. Върна се в кабинета, все така не я свърташе и видя, че е пропуснала да включи лампичките на малката елхичка. Стори го и зачака, като неволно загриза нокти, което не бе правила от години.
Двайсет минути по-късно Страйк се появи от вътрешния кабинет със стисната челюст и гневно изражение.
– Задръстен тъпанар! – бяха първите му думи.
– Не! – изпъшка Робин.
– Не ще и да чуе – съобщи Страйк, твърде превъзбуден, за да седне, а куцукаше напред-назад из офиса. – Анализирали онзи кървав парцал от шкафа и по него била кръвта на Куин. Чудо голямо, може да се е порязал още преди месеци. Само че той е направо влюбен в проклетата си теория.
– Не му ли каза, че ако просто издейства заповед за обиск...?
– Тъпанар! – викна Страйк и удари с юмрук металния шкаф, от което той издрънча и накара Робин да подскочи.
– Но той няма как да отрече, след като бъде извършена експертиза...
– Точно там е работата, Робин! Ако не направи обиска преди експертизата, после вече може и да няма какво да се намери!
– Но ти каза ли му за пишещата машина?
– Ако простият факт, че тя е там, не пробива през дебелата му глава...
Тя не се осмели да прави повече предположения, а го гледаше как кръстосва със свъсени вежди, твърде притеснена от него, за да му признае какво я тревожи.
– По дяволите – изръмжа Страйк след шестия си тегел до бюрото й. – Чумата да го тръшне. Нямам избор. Ал – промърмори той, като отново извади мобилния си телефон. – И Ник.
– Кой е Ник? – попита Робин, отчаяно опитваща се да е в крак с намеренията му.
– Женен е за адвокатката на Лионора – обясни Страйк, докато натискаше бутоните. – Стар приятел, гастроентеролог...
Отново се прибра в кабинета си и затръшна вратата.
От нямане какво да върши Робин напълни чайника с разтупкано сърце и приготви чай за двама им. Течността в чашите изстина недокосната, а тя чакаше.
Когато Страйк се появи петнайсет минути по-късно, изглеждаше по-спокоен.
– Така – рече той, взе чашата си и отпи голяма глътка. – Имам план и ще си ми нужна. Навита ли си да участваш?
– То се знае! – отвърна Робин.
Той й обясни накратко какво възнамеряваше да предприеме. Беше амбициозно начинание и изискваше солидна доза късмет.
– Е? – попита я накрая Страйк.
– Няма проблем – отвърна Робин.
– Може и да не ни потрябваш.
– Може – съгласи се Робин.
– От друга страна, може да се окажеш ключова фигура.
– Да – кимна Робин.
– Сигурна ли си, че нямаш нищо против? – погледна я внимателно Страйк.
– Няма съвършено никакъв проблем – увери го Робин. – Искам да го направя, честно... Просто... – поколеба се тя. – Мисля, че той...
– Какво? – остро попита Страйк.
– Мисля, че е най-добре да потренирам – каза Робин.
