Вече повече от седмица не беше отговарял на обажданията й, не и след нощта, когато спа с нея, за да се отърси от мисли за сватбата на Шарлот.
– Значи, се познаваш с Пинкълман – подхвана светски разговор Страйк при все недвусмислената й враждебност.
– Поемам някои от авторите на Джери сега, когато той напуска. Пинкс е един от тях.
– Поздравления – каза й Страйк. Тя не се усмихна. – Но Уолдгрейв все пак е дошъл на празненството.
– Пинкс е привързан към Джери. Ти защо си тук? – повтори тя въпроса си.
– Върша онова, за което съм нает. Опитвам се да разбера кой е убил Оуен Куин.
Тя изви очи нагоре в гримаса, която ясно показваше, че упорството му вече е излязло от границите на шегата.
– Как влезе? Тук е само за членове.
– Имам си връзки – отвърна Страйк.
– Значи, не ти е хрумнало да използваш пак мен? – попита тя.
Той не хареса особено собственото си отражение в големите й миши очи. Нямаше спор, че я бе използвал неведнъж. Беше станало вулгарно и срамно, а тя не заслужаваше това.
– Казах си, че това се поизтърка – промърмори Страйк.
– Да – кимна Нина, – имаш право.
Тя му обърна гръб и отиде до масата, където зае последното свободно място помежду двама служители, които той не познаваше.
Страйк беше право в полезрението на Джери Уолдгрейв. Уолдгрейв го забеляза и Страйк видя как очите на редактора се разшириха зад очилата му с рогови рамки. Привлечен от вперения поглед на Уолдгрейв, Чард се извърна и беше очевидно, че разпозна Страйк.
– Как върви? – възбудено попита Ал, застанал до него.
– Къде се дяна онзи Гил... Еди-кой си?
– Изгълта си питието и си тръгна. Въобще не му е ясно какво кроим – отвърна Ал.
Ал също не знаеше с каква цел са тук. Страйк му бе казал само, че му е нужно да влезе в „Челси Артс Клъб“ тази вечер и че му е нужен превоз. Яркочервеното алфа ромео спайдър на Ал беше паркирано малко по-надолу на улицата. За коляното на Страйк слизането и качването в такава ниска кола беше смърт.
Вече половината от хората на масата на „Роупър – Чард“ остро усещаха присъствието му, каквото и бе неговото намерение. Страйк беше застанал така, че ги виждаше ясно отразени в тъмните френски прозорци. Две Елизабет Тасъл го стрелкаха злобно над менюто, два образа на Нина упорито го игнорираха, двама Чард с лъскави темета повикаха всеки по един келнер и зашепнаха в ухото му.
– Това не е ли плешивецът, когото видяхме в „Ривър Кафе“? – попита Ал.
– Да – потвърди Страйк и се подсмихна, когато едрият келнер се отдели от отражението си и тръгна към тях. – Мисля, че ей сега ще ни попитат дали имаме право да сме тук.
– Много съжалявам, господине – взе да мърмори келнерът, когато стигна до Страйк, – но мога ли да се поинтересувам...
– Ал Рокъби. С брат ми сме тук като гости на Дънкан Гилфедър – любезно обясни Ал, преди Страйк да е успял да отговори.
Тонът на Ал показваше изненада, че изобщо някой си е позволил да се усъмни в тях. Той бе очарователен и привилегирован млад човек, добре приеман навсякъде и с блестящи акредитиви, а безусловното включване от негова страна на Страйк в семейството прехвърляше и на него същите безспорни права. От тясното лице на Ал светеха очите на Джони Рокъби. Келнерът избъбри извинение и се оттегли.
– Просто се опитваш да ги изнервиш ли? – попита Ал, загледан към масата на издателите.
– Не би навредило – с усмивка отвърна Страйк и отпи от уискито си, докато наблюдаваше как Чард, подпрян на патериците си, произнася реч в чест на Пинкълман. Изпод масата се появиха картичка и подарък. Срещу всеки поглед и усмивка, отправени към възрастния писател, имаше и по едно нервно поглеждане към едрия тъмнокос мъж, който ги наблюдаваше от бара. Единствен Майкъл Фанкорт не се бе извръщал към него. Или оставаше в неведение за присъствието на детектива, или то не го смущаваше.
Когато сервираха ордьоври пред всички, Джери Уолдгрейв стана от масата и тръгна към бара. Нина и Елизабет го сподириха с очи. По пътя към тоалетната той само кимна на Страйк, ала на връщане се спря.
– Учуден съм да ви видя тук.
– Така ли? – попита Страйк.
– Така – отвърна Уолдгрейв. – Карате хората да се чувстват неудобно.
– Нищо не мога да сторя по въпроса – вдигна рамене Страйк.
– Можете да се постараете да не се взирате в нас.
– Това е брат ми Ал – съобщи Страйк, като игнорира молбата.
Ал, сияещ, протегна ръка, която Уолдгрейв пое и стисна напълно слисан.
– Дразните Даниъл – заяви Уолдгрейв на Страйк, като го гледаше право в очите.
– Колко жалко – подхвърли Страйк.
Редакторът прокара ръка през рошавата си коса.
– Е, ако така сте си наумили...
– Изненадан съм, че ви е грижа как се чувства Даниъл Чард.
– Не че ме е грижа – поясни Уолдгрейв, – но той може да почерни живота на околните, когато е в лошо настроение. А искам тази вечер всичко да мине добре заради Пинкълман. Не разбирам защо сте тук.
– Исках да направя доставка – отвърна Страйк и извади от вътрешния си джоб бял плик без надпис.
– Какво е това?
– За вас е – отговори Страйк.
Уолдгрейв го взе с недоумение.
