– Кафе, Сали – изстреля команда агентката към стреснатото момиче, което скри гъбата, скочи иззад бюрото си и изчезна през една врата зад него.
Страйк се надяваше, че старателно ще измие ръцете си, преди да приготви кафето.
Задушният кабинет на Елизабет Тасъл беше концентриран вариант на външното помещение: вонеше на цигари и старо куче. Под бюрото й бе разположено легло за животното, тапицирано с туид; по стените се мъдреха стари снимки и репродукции. Страйк разпозна мъжа на една от най-големите: сравнително известен възрастен автор на илюстровани детски книжки, на име Пинкълман, за когото не беше сигурен дали е още жив. След като отправи към Страйк безмълвен жест да седне на стола срещу нея, от който той първо трябваше да махне купчина вестници и стари броеве от „Букселър“, агентката извади цигара от кутия на бюрото си, запали я с ониксова запалка, вдиша дълбоко и веднага подхвана продължителна, дълбока и свиреща кашлица.
– И тъй – изграчи, когато пристъпът утихна и тя се върна на кожения стол зад бюрото си, – разбрах от Крисчън Фишър, че Оуен отново разиграва прочутия си номер с изчезването.
– Точно така – потвърди Страйк. – Изчезнал е същата вечер, след като двамата сте се скарали заради книгата му.
Тя заговори, ала думите й мигом бяха спрени от нова кашлица. Ужасни раздиращи звуци излизаха дълбоко от гръдния й кош. Страйк изчака в мълчание пристъпът да отмине.
– Зле звучите – отбеляза, когато тя се накашля, и колкото и да не беше за вярване, отново дръпна яко от цигарата си.
– Грип – прегракнало обясни тя. – Не мога да се отърся от него. Кога дойде Лионора при вас?
– Онзи ден.
– Може ли да си позволи хонорара ви? – изхриптя. – Не ми се вярва човек, разрешил случая „Ландри“, да взема евтино.
– Госпожа Куин предположи, че вие ще ми платите – уведоми я Страйк.
Грапавите бузи поаленяха, а тъмните очи, влажни от толкова кашляне, се присвиха.
– Може да се върнете право при Лионора – гърдите й се завълнуваха под елегантното черно сако, докато тя потискаше нов порив за кашлица – и да й предадете, че няма да дам и пени да върна онзи никаквец. Той вече не ми е... не ми е клиент. Кажете й... кажете й...
Бе нападната от нова гигантска експлозия от кашлица.
Вратата се отвори и влезе слабата асистентка, натоварена с тежък дървен поднос, отрупан с чаши и пособия за кафе. Страйк се изправи да го поеме от нея; по бюрото нямаше място за подноса. Момичето направи опит да разчисти пространство и в нервността си събори купчина листове.
Последва гневен жест от кашлящата агентка и отпратеното момиче уплашено изприпка навън от кабинета.
– Некадърна... малка... – просвистя Елизабет Тасъл.
Страйк постави подноса на бюрото, игнорира разпръснатите по целия килим хартии и отново седна. Агентката беше тиранка от добре познат му тип: една от онези по-възрастни жени, които, съзнателно или не, правеха капитал от факта, че събуждат у податливите по природа детски спомени за властни и взискателни майки. Страйк беше имунизиран срещу подобно застрашително поведение. Първо, неговата собствена майка с всичките й недостатъци беше млада и открито любяща; второ, той долавяше уязвимост у този наглед дракон. Паленето на цигара от цигара, избелелите снимки и кошчето на старото куче предполагаха по-сантиментална и по-малко самоуверена жена, отколкото я мислеха младите й подчинени.
Когато най-сетне тя спря да кашля, той й подаде чашата с кафе, която беше налял.
– Благодаря – намусено промърмори тя.
– Значи, сте изоставили Куин? – попита той. – Казахте ли му го в деня, когато сте вечеряли заедно?
– Не си спомням – изграчи тя. – Нещата се нагорещиха много бързо. Оуен се изправи насред ресторанта, та да му е по-удобно да ми крещи, после изфуча навън и ме остави аз да плащам сметката. Ще откриете много свидетели на казаното от мен, ако проявявате интерес. Оуен се погрижи сцената да е съвсем публична.
Тя посегна за нова цигара, после се сети да предложи една и на Страйк. След като запали и двете, попита:
– Какво ви каза Крисчън Фишър?
– Не особено много – отвърна Страйк.
– И заради двама ви се надявам това да е истина – тросна се тя.
Страйк не каза нищо, само пушеше и отпиваше от кафето си, докато Елизабет чакаше с очевидната надежда да научи повече.
– Той спомена ли ви „Bombyx Mori“? – попита го.
Страйк кимна.
– Какво каза за нея?
– Че Куин е вкарал в книгата много хора, достатъчно небрежно замаскирани, че да бъдат разпознаваеми.
Настана наситена със заряд пауза.
– Надявам се Чард наистина да го съди. Това е идеята му да си държи устата затворена, а?
– Опитвахте ли се да се свържете с Куин, след като си излезе от... Къде всъщност вечеряхте? – попита Страйк.
– В „Ривър Кафе“ – отвърна тя. – Не, не съм го търсила. Не остана нищо за казване.
– И той не ви се е обаждал?
– Не.
– Според Лионора сте казали на Куин, че това е най-доброто, което е писал, а после сте променили мнението си и сте се отказали да го представлявате.
– Какво говори тя? Аз съвсем не това...
