Настъпи най-тежкият й до момента пристъп на кашлица. Страйк изпита силно желание да измъкне насилствено цигарата от ръката й, докато тя се дереше с все сила. Най-сетне се успокои. Изпи наведнъж половин чаша горещо кафе, което, изглежда, й донесе облекчение. С по-укрепнал глас тя повтори:
– Съвсем не това казах. „Най-доброто, което е писал“, така ли го е предал на Лионора?
– Да. А вие какво всъщност казахте?
– Бях болна – изрече дрезгаво тя, като игнорира въпроса. – От грип. Не бях ходила на работа цяла седмица. Оуен позвънил в офиса да каже, че романът е завършен. Рейф му съобщил, че съм си вкъщи на легло, така че Оуен изпрати ръкописа по куриер на домашния ми адрес. Трябваше да стана, че да се разпиша за него. Абсолютно типично за Оуен. Бях с четирийсет градуса температура и едва стоях на крака. Книгата му беше завършена и се предполагаше, че трябва
Тя изгълта още кафе и добави:
– Метнах ръкописа на масичката в антрето и се върнах в леглото. Оуен започна да ми звъни буквално на всеки кръгъл час, за да ме пита какво мисля. През цялата сряда и четвъртък напълно ме изтормози... Никога преди не го бях правила за трийсет години работа – гракна тя. – Трябваше да замина същия уикенд. Очаквах пътуването с голямо нетърпение. Не исках да го отменям, още по-малко исках Оуен да ми звъни на всеки три минути, докато отсъствах. Така че... просто за да намеря мира от него... все още се чувствах ужасно... го изчетох по диагонал.
Тя всмукна дълбоко от цигарата си, изкашля се по навик, после се овладя и каза:
– Не ми изглеждаше по-лош от последните му два. Дори бележеше подобрение. Въведението беше доста интересно. Някои от метафорите му бяха завладяващи. Готическа приказка, мрачен вариант на „Напредъкът на поклонника“.
– Разпознахте ли някого в откъсите, които прочетохте?
– Образите изглеждаха в по-голямата си част символични – отговори тя с нотка на оправдаване, – особено автопортретът в стил житията на светците. Изобилие от перверзен секс. – Тя отново направи пауза, за да покашля. – Обичайната смесица, казах си... само че не четях внимателно, признавам си го с ръка на сърцето.
Той отгатваше, че тя не е от хората, свикнали да си признават грешките.
– Аз.. прелистих набързо последната една четвърт, местата, където пише за Майкъл и Даниъл. Погледнах края, видя ми се гротескно и малко глуповато... Ако не бях толкова болна, ако го бях прочела както трябва, естествено, щях да му кажа, че няма начин това да му се размине. Даниъл е особен човек, много докачлив... – Гласът й отново пресекна, ала решена да довърши изречението си, тя захриптя: – А Майкъл е най-противният... най-противният...
И отново се разрази кашлица.
– Защо господин Куин би се опитвал да издаде нещо, заради което неизбежно биха го съдили? – попита я Страйк, когато тя спря да кашля.
– Защото Оуен не смята, че е подчинен на същите закони като останалата част от обществото – отсече тя пресипнало. – Мисли се за гений, за enfant terrible. За него е въпрос на гордост да засегне някого. Има го за храбра и героична постъпка.
– Какво направихте с книгата, след като я прегледахте?
– Обадих се на Оуен – отговори тя и за миг затвори очи, явно с яд към себе си. – И му казах: „Да, много е добра“, след което накарах Рейф да махне проклетията от къщата ми, да направи две копия и да прати едното на Джери Уолдгрейв, редакторът на Оуен в „Роупър – Чард“, а другото... Бог да ми е на помощ... на Крисчън Фишър.
– Защо просто не изпратихте текста по имейл до офиса? – попита любопитно Страйк. – Нямахте ли го на флаш устройство?
Тя загаси цигарата си в пепелник, пълен с угарки.
– Оуен държи да използва старата си пишеща машина, на която написа „Грехът на Хобарт“. Не знам дали е поза, или чиста глупост. Той е забележително невеж в областта на технологиите. Може и да е опитал да използва лаптоп и да не е успял. Още един начин, по който успява да създаде затруднения.
– А защо изпратихте копия на двама издатели? – попита Страйк, макар вече да знаеше отговора.
– Защото Джери Уолдгрейв може да е истински светец и най-милият човек в издателския бизнес – отговори тя, като отпи още кафе, – но дори на него напоследък му се изчерпа търпението с настроенията на Оуен. Последният роман на Оуен от „Роупър – Чард“ имаше много ниски продажби. Та затова реших, че е разумно да се подсигурим.
– Кога осъзнахте за какво в действителност е книгата?
– Рано същата вечер – изграчи тя. – Рейф ми се обади. Беше изпратил двете копия и после прелистил оригинала. Обади ми се и ме попита: „Лиз, ти всъщност чела ли си това?“.
Страйк можеше да си представи с каква уплаха бледият млад асистент е направил обаждането, какъв кураж е изисквало, какви отчаяни обсъждания са водили с колежката насреща му, преди да стигне до решението.
– Трябваше да си призная, че не съм... или поне не подробно – измърмори тя. – Той ми прочете няколко отбрани откъса, които бях пропуснала, и...
Тя хвана ониксовата запалка и я щракна разсеяно, преди да вдигне поглед към Страйк.
