Едновременно поемане на дъх мина като бриз през множеството. Една жена изписка развълнувано. От дъното на залата се разнесоха аплодисменти и като пукащ огън се разпространиха напред. Страйк видя далечна врата да се отваря, зърна прекалено голяма глава, кисело изражение и после Фанкорт се скри, погълнат от ентусиазираните служители. Минаха няколко минути, преди да излезе на сцената и да стисне ръката на Чард.
– О, боже мой! – повтаряше възбудено ръкопляскащата Нина. – О, боже мой!
Джери Уолдгрейв, който като Страйк се възвисяваше над предимно женското присъствие, стоеше право насреща им от другия край на сцената. Отново държеше пълна чаша, тъй че не можеше да аплодира, и я вдигна до устните си без усмивка, докато наблюдаваше как Фанкорт пред микрофона призовава с жест към тишина.
– Благодаря, Дан – каза Фанкорт. – Аз със сигурност никога не съм очаквал да се озова тук – каза той и думите му бяха посрещнати със силен смях, – но изпитвам чувството, че си идвам у дома. Писах за „Чард“, после писах за „Роупър“ и това бяха добри времена. Бях сърдит млад човек – раздадоха се хихикания, – а сега съм сърдит старец – силен смях и дори слаба усмивка от Даниъл Чард – и чакам с нетърпение да вилнея за вас. – Възторжен смях от Чард и публиката; Страйк и Уолдгрейв като че бяха единствените равнодушни в залата. – Възхитен съм, че се завръщам, и ще дам всичко от себе си, за да бъда... Как беше, Дан? Вълнуващ, интригуващ и развлекателен.
Избухна буря от аплодисменти, двамата мъже си стиснаха ръцете сред светкавици на фотоапарати.
– Половин милион, предполагам – рече пиян мъж зад Страйк. – И десет бона за появата му тази вечер.
Фанкорт слезе от сцената точно пред Страйк. Обичайното му кисело изражение не се бе променило за пред фотографите, но сега изглеждаше по-щастлив при вида на протегнатите към него ръце. Майкъл Фанкорт не беше равнодушен към хвалебствията.
– Еха – обърна се Нина към Страйк. – Можеш ли да повярваш?
Твърде голямата глава на Фанкорт се изгуби сред тълпата. Появи се пищната Джоана Уолдгрейв, която се опитваше да се добере до прочутия автор. Внезапно зад нея застана баща й, с пиянско залитане се устреми напред и стисна ръката й под рамото не особено нежно.
– Той си има други, с които да говори, Джо, остави го.
– Мама се е втурнала към него, защо не дръпнеш нея?
Страйк наблюдаваше как Джоана се отдалечи от баща си, очевидно ядосана. Даниъл Чард също беше изчезнал; Страйк се чудеше дали не се е измъкнал през вратата, докато всички бяха отправили вниманието си към Фанкорт.
– Президентът ви не обича да е под светлината на прожекторите – подхвърли Страйк на Нина.
– Казват, че у него имало голямо подобрение – сподели Нина, която още гледаше към Фанкорт. – Преди десет години не можел да вдигне очи от бележките си. Но пък като бизнесмен е добър. Проницателен.
У Страйк се бореха любопитството и умората.
– Нина – каза той и притегли спътничката си встрани от хората, скупчени около Фанкорт. Тя му се остави да я отведе най-охотно. – Къде каза, че е ръкописът на „Bombyx Mori“?
– В сейфа на Джери – отговори тя. – На долния етаж. – Отпи от шампанското си и очите й блеснаха. – Нима искаш онова, което си мисля?
– Ще си имаш ли неприятности?
– Огромни – безгрижно заяви тя. – Ала картата ми за отваряне е у мен, а и всички са ангажирани, нали?
Плюс че баща й е дворцов адвокат, помисли си безжалостно Страйк. Не биха я уволнили с лека ръка.
– Мислиш ли, че можем да му пуснем копие?
– Да го направим – каза тя и допи шампанското си.
Асансьорът беше празен, а долният етаж – тъмен и пуст. Нина отвори вратата към отдела с картата си и го поведе уверено между черни монитори и празни бюра към по-широк ъглов офис. Единствената светлина идваше от непрестанно осветения Лондон отвъд прозорците и проблясването на някоя и друга оранжева лампичка, индикираща, че компютърът е на режим стендбай.
Кабинетът на Уолдгрейв не беше заключен, но сейфът, поставен зад библиотечен шкаф, работеше с табло. Нина набра четирицифрения код. Вратата му се отвори и Страйк видя вътре неспретнато купче листове.
– Това е – щастливо обяви тя.
– Говори по-тихо – посъветва я Страйк.
Страйк застана да пази, докато тя пусна копие за него на фотокопирната машина пред вратата. Безкрайният й шум бе странно успокояващ. Никой не дойде, никой не видя; петнайсет минути по-късно Нина върна ръкописа в сейфа и го заключи.
– Готово.
Тя му подаде фотокопието, опасано с няколко здрави ластични ленти. Когато той го поемаше, тя се наклони напред и продължително се отърка в него. Дължеше й нещо в замяна, но беше разнебитен от умора. Не го привличаше нито идеята да се тътри до апартамента й в „Сейнт Джонс Уд“, нито тази да я заведе в мансардата си на Денмарк Стрийт. Дали среща за по питие утре вечер щеше да е достатъчна отплата? После си спомни, че утре беше вечерята у сестра му по случай рождения му ден. Луси бе предложила да заведе някого.
– Искаш ли да дойдеш с мен на една досадна вечеря утре? – попита я той.
Тя се засмя, очевидно доволна.
– Кое ще й е досадното?
– Всичко. Ти ще я освежиш. Идва ли ти се?
