– През осемдесет и шеста, да – потвърди Лионора. – Само че тя е инвалид.
– О – промълви Страйк, – разбирам.
– Сега е горе и се цупи, защото я отпратих – обясни Лионора в един от експанзивните си изблици. – Задига разни неща. Знае, че не бива, но продължава да го прави. Сварих я да взема портмонето на съседката Една от чантата й, когато се отби вчера. И не беше заради парите – побърза да каже, сякаш той беше изрекъл обвинение. – Просто й харесал цветът. Една разбира, защото я познава, но не с всички е така. Обяснявам й, че не е редно. Тя знае, че не бива.
– Нали няма да възразите да ги взема и да ги пробвам? – попита Страйк, като събра ключовете в шепа.
– Щом искате – каза Лионора, но пак добави непримиримо: – Той няма да е там.
Страйк пъхна плячката си в джоба, отказа закъснялото предложение на Лионора за чай или кафе и отново излезе под студения дъжд.
Установи, че пак е започнал да куца, докато вървеше към метростанцията „Уестборн Парк“, откъдето щеше да направи кратко пътуване с минимални смени. Не беше вложил обичайното старание, когато прикрепи протезата, в бързината си да напусне апартамента на Нина, нито пък бе успял да намаже с успокояващи кремове кожата, която се допираше до подложката.
Осем месеца по-рано (в същия ден, в който по-късно бе намушкан с нож в дясната ръка над лакътя) беше паднал зле по стълби. Консултантът, прегледал крака му впоследствие, го бе информирал, че е нанесъл допълнително, макар вероятно поправимо поражение на медиални връзки в колянната става на ампутирания си крак, и препоръчал лед, почивка и нови изследвания. Ала Страйк не бе могъл да си позволи почивка, нито имаше желание за още изследвания, така че стягаше коляното си и си припомняше да повдига крака си, когато седеше. Болката до голяма степен бе утихнала, но понякога след дълго ходене кракът му отново започваше да пулсира и да се подува.
Пътят, по който Страйк вървеше, направи завой вдясно. Зад него крачеше висока и слаба прегърбена фигура с наведена глава, така че се виждаше само върхът на черна качулка.
Разбира се, разумният ход би бил да се прибере вкъщи и да даде покой на коляното си. Неделя беше. Не му се налагаше да обикаля цял Лондон под дъжда.
Ала алтернативата беше да се върне на Денмарк Стрийт, да слуша барабаненето на дъжда върху зле уплътнения прозорец до леглото му под стрехите, когато албуми, пълни със снимки на Шарлот, бяха само на една ръка разстояние в кашоните, струпани на площадката.
По-добре да работи, да се движи, да мисли за проблемите на други хора...
Примигна срещу дъждовните капки, щом вдигна очи да огледа сградите, покрай които минаваше, и с периферното си зрение засече фигурата, следваща го на двайсетина метра зад него. Макар тъмното палто да беше безформено, от късите и бързи стъпки Страйк остана с впечатлението, че фигурата е женска.
Сега Страйк забеляза нещо любопитно в походката й, нещо неестествено. Нямаше и следа от вниманието, насочено изцяло към себе си, типично за сам човек, вървящ под дъжда. Главата й не бе приведена по начин да се защити от вятъра и влагата, нито крачката й бе равномерна като на някой, вървящ към определена крайна цел. Постоянно нагаждаше скоростта си дискретно, но забележимо за Страйк и на всеки няколко крачки лицето под качулката се излагаше на дъждовните струи, след което отново се скриваше в сянка. Тя определено го държеше под око.
Какво бе казала Лионора при първата им среща?
Страйк направи експеримент, като първо ускори ход, а после го забави едва забележимо. Разстоянието помежду им си оставаше постоянно; скритото й лице се вдигаше по-често за миг като размазано розово петно, за да провери позицията му.
Не беше опитна в следенето на хора. Страйк, който бе специалист, би се движил на отсрещния тротоар, би се преструвал, че говори по мобилния си телефон, би прикрил фокусирания си интерес към обекта...
За да си достави развлечение, имитира моментно колебание, сякаш бе обзет от съмнения дали се движи в правилната посока. Сварена неподготвена, тъмната фигура бе парализирана и се закова на място. Страйк продължи напред и след секунди чу зад себе си шума от стъпките й по мокрия тротоар. Твърде глупава бе дори да осъзнае, че е била подведена.
Пред него се появи станцията на метрото „Уестборн Парк“ – дълга и ниска сграда от златисти тухли. Там щеше да се изправи лице в лице с нея, да я попита колко е часът, да разгледа добре лицето й.
Трийсет секунди по-късно зърна високата тъмна фигура да подтичва към входа още с ръце в джобовете под проблясващите струи дъжд; беше уплашена, че може да го е изпуснала, че вече се е качил на влак.
Той направи бърза и уверена крачка към входа, за да застане срещу нея, и тогава изкуственият крак се подхлъзна на мокрите плочки.
– Мамка му!
