Спря да извади мобилния си телефон и се обади на Лионора Куин.
– Ало? – рязко изрече тя.
– Здравейте, Лионора, Корморан Страйк се обажда.
– Открихте ли Оуен? – поиска да узнае тя.
– Боя се, че не. Звъня, защото научих, че приятел завещал на мъжа ви къща.
– Каква къща?
Тя звучеше уморена и раздразнена. Той си помисли за разните заможни съпрузи, с които работата му го бе срещала, мъже, които укриваха ергенски апартаменти от съпругите си, и се почуди дали не е издал нещо, което Куин е премълчавал пред семейството си.
– Не е ли истина? Писателят Джо Норт не е ли оставил къщата си на него и...
– О, тази ли? – каза тя. – Да, на Талгарт Роуд. Само че това беше преди трийсет и няколко години. За какво ви е притрябвало да се интересувате за нея?
– Значи, е продадена, така ли?
– Не – сърдито отвърна тя. – Проклетият Фанкорт така и не ни позволи. От чиста злоба, защото самият той никога не я използва. Просто си седи така, безполезна за никого и мухлясва.
Страйк се облегна на стената до автоматите за билети с очи, отправени към кръглия таван, поддържан от коси подпори, оформящи подобна на паяжина конструкция. Ето какво става, повтори си пак, като се поемат клиенти, когато си в недобра форма. Трябваше да попита притежават ли някаква собственост. Длъжен беше да я провери.
– Някой ходил ли е да провери дали мъжът ви не е там, госпожо Куин?
Тя изсумтя презрително.
– Той не би отишъл там – отсече, сякаш Страйк бе предположил, че мъжът й се е скрил в Бъкингамския дворец. – Мрази я, никога не я доближава. Бездруго там няма никакви мебели.
– Имате ли ключ?
– Не знам. Но Оуен въобще не стъпва там. Не се е мяркал наблизо от години. Тъй или иначе, би било ужасно някой да седи в тази стара и празна къща.
– Ако може да потърсите ключа...
– Не мога да хукна към Талгарт Роуд. Орландо ми е на главата! – даде тя предсказуем отговор. – Казах ви вече, той не би...
– Предлагам ви да дойда у вас – каза Страйк, – да взема ключа, ако го намерите, и да ида да проверя. Просто да сме сигурни, че сме потърсили навсякъде.
– Да, но... неделя е – отвърна тя, явно смаяна.
– Знам. Мислите ли, че бихте могли да потърсите ключа?
– Е, добре – каза тя след кратка пауза. И с последен изблик на противодействие повтори: – Само че той няма да е там.
Страйк взе метрото, смени веднъж, пое към Уестборн Парк и там, с вдигната яка срещу студените струи, се отправи към адреса, който Лионора му бе записала при първата им среща.
Беше едно от онези странни местенца в Лондон, където милионерска къща стърчеше на хвърлей разстояние от работнически жилища, заемани от обитателите си от над четирийсет години. Измитата от дъжда гледка бе чудата смесица от лъскави нови жилищни сгради зад безлични редови жилища – луксозното ново и удобното старо.
Домът на семейство Куин бе на „Съдърн Роу“, тиха задна улица с малки тухлени къщи, наблизо до бял варосан пъб, на име „Измръзналият ескимос“. Самият той измръзнал и мокър, Страйк погледна на минаване към табелата му: представляваше щастлив инюит, седнал пред дупка в леда с гръб към изгряващото слънце.
Вратата на Куин беше зелена с лющеща се боя. Всичко бе разнебитено, включително портичката, висяща само на една панта. Страйк си помисли за пристрастието на Куин към удобни хотелски стаи, докато натискаше звънеца, и мнението му за изчезналия човек още повече се понижи.
– Бързо пристигнахте – гласеше намусената реплика на Лионора, която тя изрече вместо поздрав, щом отвори вратата. – Влезте.
Той я последва в зле осветеното тясно антре. Вляво имаше широко отворена врата към стая, която очевидно беше кабинетът на Куин. Беше разхвърляна и мръсна. Зееха отворени чекмеджета, стара електрическа пишеща машина седеше накриво на бюрото. Страйк си представи как Куин ядосано е вадил от нея листовете, разгневен срещу Елизабет Тасъл.
– Успяхте ли да намерите ключа? – попита Страйк Лионора, когато влязоха в тъмна кухня, лъхаща на застояло, в дъното на коридора.
Електроуредите имаха вид да са най-малко трийсетгодишни. Страйк помнеше, че леля му Джоун бе имала същата тъмнокафява микровълнова печка още през осемдесетте.
– Намерих не един ключ – съобщи Лионора и посочи към половин дузина ключове върху кухненската маса. – Не знам дали някой от тях е точният.
Никой не беше прикрепен към халка или ключодържател, а един изглеждаше достатъчно голям да отвори църковни двери.
– Талгарт Роуд кой номер? – попита я Страйк.
– Сто седемдесет и девет.
– Кога за последно сте ходили?
– Аз ли? Никога не съм била там – отвърна тя с напълно искрено безразличие. – Не проявявах интерес. Глупава постъпка.
– Кое?
– Това, че им я е оставил. – В отговор на учтивата въпросителна гримаса на Страйк тя допълни нетърпеливо: – Това, че Джо Норт я е оставил на Оуен и на Майкъл Фанкорт. Каза им, че е тяхна, за да пишат в нея. А те така и не я използваха никога. Седя си безполезна.
– И вие никога не сте ходили там?
– Не съм. Получиха я приблизително по времето, когато родих Орландо. Не проявих интерес.
– Орландо тогава ли е родена? – попита Страйк изненадан.
Беше си представял Орландо като хиперактивно десетгодишно момиче.
