Копринената буба полностью

И със същата сила на волята, която в армията му бе позволявала да заспива мигом на гол бетон, на скалиста земя, върху армейски койки с дюшеци на буци, скърцащи жално под тежестта му при всяко негово движение, плавно потъна в сън като боен кораб, плъзгащ се по тъмна вода.

21

Какво, нима е мъртъв?

Ама напълно ли умря най-сетне? Наистина, завинаги, за вечни времена?

Уилям Конгрийв,

Скърбящата булка

В девет без петнайсет следващата сутрин Страйк слизаше бавно по металните стълби и се питаше не за първи път защо не стори нещо по въпроса с повредения асансьор. Коляното още го болеше и бе подуто след падането, така че си бе запланувал повече от час да стигне до „Ладброук Гроув“, защото не му беше по джоба непрестанно да се вози с таксита.

С отварянето на вратата го лъхна леден въздух и после всичко стана бяло, когато на сантиметри от очите му проблесна светкавица. Примигна и пред зрението му затанцуваха силуетите на трима мъже – вдигна ръката си, за да се предпази от нов залп светкавици.

– Защо не уведомихте полицията, че Оуен Куин е изчезнал, господин Страйк?

– Знаехте ли, че той е мъртъв, господин Страйк?

За един миг му хрумна да се върне вътре и да тръшне вратата под носа им, но това би означавало да седи като пленник и по-късно пак да му се наложи да се изправи пред тях.

– Без коментар – изрече хладнокръвно и тръгна срещу тях, без да е склонен да отклони траекторията си на движение и на косъм, така че те бяха принудени да се дръпнат от пътя му, като двама задаваха въпроси, а един подтичваше заднешком и щракаше ли, щракаше с фотоапарата си.

Момичето, което често правеше компания на Страйк за по цигара пред входа на магазина за китари, наблюдаваше смаяно сцената през витрината.

– Защо не казахте на никого, че той е в неизвестност повече от две седмици, господин Страйк?

– Защо не известихте полицията?

Страйк крачеше мълчаливо с ръце в джобовете и мрачно изражение. Те подтичваха край него в опити да го накарат да говори, досущ чайки с остри като бръсначи клюнове, пикиращи срещу риболовен траулер.

– Пак ли се опитвате да им натриете носа, господин Страйк?

– Искате да спечелите преднина пред полицията ли?

– Публичността добра ли е за бизнеса ви, господин Страйк?

Той беше тренирал бокс в армията. Във фантазията си се извръщаше светкавично и забиваше ляво кроше в областта на плаващото ребро, а дребният мръсник се сгърчваше...

– Такси! – извика той.

Щрак, щрак, щрак, чу се от фотоапарата, докато се качваше в автомобила; за щастие, светофарът бе станал зелен, таксито плавно се отдели от тротоара и след като потичаха малко след него, онези се отказаха.

Проклетници, рече си Страйк, като хвърли поглед през рамо, докато колата завиваше зад ъгъла. Някой гадняр от Централното управление на полицията трябва да им бе дал сведение, че той е открил трупа. Нямаше как да е Анстис, който бе премълчал тази информация в официалното съобщение; беше някой от негодниците, които още не му бяха простили заради Лула Ландри.

– Някоя знаменитост ли си? – попита таксиметровият шофьор, докато го разглеждаше в огледалото за обратно виждане.

– Не – отвърна кратко Страйк. – Закарай ме до Оксфорд Съркъс, ако обичаш.

Нервиран от толкова краткия курс, шофьорът измърмори нещо под носа си.

Страйк извади мобилния си телефон и отново изпрати съобщение на Робин.

Имаше 2 репортери пред вратата, като излизах. Кажи, че работиш при Крауди.

После се обади на Анстис.

– Боб.

– Току-що бях причакан пред входната врата. Знаят, че аз съм открил трупа.

– Откъде?

– Мен ли питаш?

Пауза.

– Тъй или иначе, щеше да излезе наяве, Боб, но не съм им го казал аз.

– Да, видях фразата „приятел на семейството“. Искат да изкарат, че съм мълчал пред вас, защото съм гонил публичност.

– Приятелю, никога не бих...

– Добре ще е това да бъде опровергано от официален източник, Рич. Калта полепва, а аз си изкарвам прехраната с тази професия.

– Ще бъде направено – обеща Анстис. – Слушай, защо не дойдеш на вечеря днес? Експертите са готови с началните си изводи, няма да е зле да ги обсъдим.

– Добре, чудесно – отвърна Страйк, а през това време таксито наближи Оксфорд Съркъс. – В колко часа?

Остана прав във влака на метрото, защото да седне, означаваше да се налага отново да стане, а това напрягаше повече болезненото коляно. Докато минаваше през Ройъл Оук, усети телефона да вибрира и видя две съобщения, първото от сестра му Луси.

Бъди жив и здрав дълги години, Стик! ххх

Съвсем беше забравил, че днес е рожденият му ден. Отвори втория есемес.

Здравей, Корморан, благодаря, че ме предупреди за репортерите, тъкмо ги срещнах, още са наобиколили външната врата. До скоро виждане. Рх

Благодарен, че засега денят беше сух, Страйк стигна до къщата на Куин съвсем малко преди десет. На слабото слънце изглеждаше също толкова мизерна и потискаща, колкото при последното му посещение, но имаше една разлика: отпред стоеше полицай. Беше висок младеж, свадливо вирнал брадичка, и когато видя Страйк да върви към него с леко накуцване, свъси вежди.

– Мога ли да попитам кой сте вие, господине?