– Да, сигурно можеш – отвърна Страйк, отмина го и натисна звънеца. Въпреки поканата на Анстис за вечеря, тъкмо сега не изпитваше никаква симпатия към този млад полицай. – Надявам се дотолкова поне да се справиш.
Вратата се отвори и Страйк се озова лице в лице с длъгнесто момиче с жълтеникава кожа, рошава къдрава кестенява коса, широка уста и простодушно изражение.
Очите й, ясни и бледозелени, бяха големи и раздалечени. Носеше или дълга тениска, или къса рокля, която свършваше малко над кокалестите й колене, и беше обута с пухкави розови къси чорапи, а към плоските си гърди притискаше голям плюшен орангутан. Маймуната имаше ремъчета, прикрепени към лапите, и висеше на врата й.
– Здравей – каза тя.
Полюшваше се леко, като отпускаше тежестта ту върху единия, ту върху другия си крак.
– Здравей – отвърна Страйк. – Ти ли си Орлан...
– Ще ми кажете ли името си, господине? – попита високо младият полицай.
– Да, добре, ако вие ми кажете защо стоите пред тази къща – с усмивка отговори Страйк.
– Налице е интерес от страна на пресата – поясни младежът.
– Дойде един човек – обади се Орландо, – имаше фотоапарат и мама каза...
– Орландо! – повика я Лионора някъде от вътрешността на къщата. – Какво правиш?
Тя се появи забързана в коридора и застана зад дъщеря си, кльощава, с бяло лице, в антична тъмносиня рокля с разпран подгъв.
– О, ти си бил – каза. – Влизай.
Докато прекрачваше прага, Страйк отправи усмивка към полицая, който му отвърна с гневен поглед.
– Как се казваш? – попита Орландо Страйк, щом входната врата се затвори зад тях.
– Корморан – отговори той.
– Какво смешно име.
– Да, такова е – съгласи се Страйк и нещо го накара да добави: – Кръстен съм на един великан.
– Колко интересно – заяви Орландо и продължи да се поклаща.
– Влез – рязко изрече Лионора и посочи на Страйк кухнята. – Трябва да ида до тоалетната. След мъничко съм при теб.
Страйк продължи напред по тесния коридор. Вратата на кабинета беше затворена и той подозираше, че още е заключена.
Когато стигна до кухнята, с изненада установи, че не е единственият посетител. Джери Уолдгрейв, редакторът от „Роупър – Чард“, седеше до кухненската маса, стиснал букет цветя в мрачни лилави и сини багри и с тревожно бледо лице. Втори букет, все още с целофана, стърчеше от мивката, пълна с мръсни съдове. Пред нея стояха пликове от супермаркета, още пълни с продукти.
– Здравейте – каза Уолдгрейв, като се понадигна от мястото си и замига срещу Страйк през очилата си с рогови рамки. Очевидно не разпозна детектива от предишната им среща в тъмната градина на покрива, защото попита, като протегна ръка: – Роднина ли сте?
– Семеен приятел – отвърна Страйк и двамата се ръкуваха.
– Ужасна история – рече Уолдгрейв. – Отбих се да проверя не мога ли да сторя нещо. Но откакто съм дошъл, тя все в банята седи.
– Ясно – отвърна Страйк.
Уолдгрейв отново седна на мястото си. Орландо се вмъкна странишком в тъмната кухня, гушнала косматия си орангутан. Мина много дълга минута, през която Орландо, най-свободно чувстващата се измежду тях, ги разглеждаше без сянка от стеснение.
– Имаш хубава коса – съобщи накрая на Джери Уолдгрейв. – Бухнала.
– Щом казваш – усмихна й се Уолдгрейв.
Тя отново се измъкна навън по същия начин, по който бе влязла.
Последва ново кратко мълчание, през което Уолдгрейв се суетеше с цветята, а погледът му обхождаше кухнята.
– Не мога да повярвам – каза накрая.
Чуха шумното промиване на тоалетната на горния етаж, тропот по стълбите и Лионора се върна с Орландо по петите й.
– Съжалявам – каза на двамата мъже. – Нещо съм поразстроена.
Ясно беше, че говори за стомаха си.
– Виж, Лионора – рече Джери Уолдгрейв, явно умиращ от неудобство, и се изправи, – няма да ти се натрапвам сега, когато приятелят ти е тук...
– Той ли? Не е приятел, детектив е – заяви Лионора.
– Моля?
Страйк си припомни, че Уолдгрейв е глух с едното ухо.
– Кръстен е на великан – обади се Орландо.
– Той е детектив – надвика Лионора дъщеря си.
– О – отрони смаян Уолдгрейв. – Не знаех... но защо...?
– Защото ми е нужен такъв – отвърна кратко Лионора. – От полицията мислят, че аз съм сторила това на Оуен.
Възцари се тишина. Неловкостта, изпитвана от Уолдгрейв, бе осезаема.
– Татко ми умря – информира Орландо присъстващите.
Погледът й бе директен и настойчив, търсеше реакция. Страйк, който съзнаваше, че поне един от тях трябва да покаже такава, изрече:
– Знам. Това е много тъжно.
– И Една каза, че е тъжно – отговори Орландо, сякаш се бе надявала на нещо по-оригинално, след което отново се изнесе от стаята.
– Седнете – покани Лионора двамата мъже. – За мен ли са? – посочи тя цветята в ръката на Уолдгрейв.
– Да – каза той, като се приведе леко, докато й ги подаваше, но остана прав. – Виж, Лионора, не искам да ти отнемам време точно сега, сигурно си много заета... с подготовката и...
– Не ми дават тялото му – със съсипваща откровеност заяви Лионора, – така че засега не мога да правя никаква подготовка.
– О, има и картичка към букета – отчаяно промърмори Уолдгрейв и затършува из джобовете си. – Заповядай... Е, ако можем да направим нещо, Лионора, насреща сме...
