Бомбикс пристигна в залата и установи, че за него няма място на трапезата. Гостите се изправиха, приближиха го с въжета и го плениха. Беше овързан, проснат върху платото и разпорен. Оказа се, че растящото у него е кълбо свръхестествена светлина, което бе изтръгнато и заключено в ковчеже от Фалос Импудикус.
Разкри се, че съдържанието на каната е витриол, с който седмината нападатели обилно поляха още живия пищящ Бомбикс. Когато най-сетне замлъкна, започнаха да го ядат.
Книгата завършваше с описание как гостите напускат замъка и си споделят спомени за Бомбикс без никакво чувство за вина, като оставят зад себе си празна зала, още димящите останки от трупа на масата и ковчежето със заключената светлина да виси над него като лампа.
– По дяволите – тихо продума Страйк.
Вдигна глава. Робин беше поставила пред него чаша с нов чай, без да е забелязал. Сега седеше на канапето и мълчаливо го очакваше да приключи.
– Всичко е тук – каза Страйк. – Случилото се с Куин е тук.
– Какво искаш да кажеш?
– Героят в романа на Куин умира точно както е умрял Куин. Вързан, изкормен, залят с някаква киселина. В книгата го изяждат.
Робин се втренчи в него.
– Чиниите. Ножовете и вилиците...
– Именно – потвърди Страйк.
Без да се замисли, той извади мобилния телефон от джоба си, извика снимките, които беше направил, после забеляза уплашеното й изражение.
– Не – каза й, – прощавай, забравих, ти не си...
– Дай ми го – каза тя.
Какво беше забравил? Че тя не е обучена, не е опитна, не е полицай, нито войник? Искаше да се издигне до нивото на моментната му забрава, да бъде повече от онова, което беше.
– Искам да видя – излъга тя.
Той й подаде телефона, очевидно разколебан.
Робин не трепна външно, ала докато гледаше в отворените корем и гръден кош на трупа, собствените й вътрешности сякаш се сгърчиха от ужас. Вдигна чашата до устата си и установи, че не иска да отпива. Най-лошата беше ъгловата снимка в близък план на лицето, проядено от изсипаното върху него, почерняло, с прогорена очна ябълка...
Чиниите я поразиха като нещо особено неприлично. Страйк беше дал увеличение върху една от тях; сервирането бе извършено съвършено изрядно.
– Боже мой – промълви зашеметена, когато му върна телефона.
– А сега прочети това – каза Страйк и й подаде съответстващите страници.
Тя го стори в мълчание. Когато приключи, погледна към него с очи, удвоили големината си.
– Боже мой – изрече повторно.
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от чантата на канапето до себе си и го погледна. Матю. Още бясна срещу него, натисна отказ.
– Колко хора според теб са прочели тази книга? – обърна се към Страйк.
– Вече сигурно са твърде много. Фишър е пращал откъси по имейл из целия град. Покрай неговото усърдие и писмата на адвокатите се е превърнала в голям хит.
Докато говореше, в ума на Страйк изскочи случайна странна мисъл: това бе възможно най-добрата реклама, която Куин би могъл да получи... Само че нямаше как да се полее с киселина, както бе вързан, нито собственоръчно да си изкорми вътрешностите...
– Държана е в сейф в „Роупър – Чард“, чиято комбинация явно се знае от половината компания – продължи той. – Така се сдобих с нея и аз самият.
– Но не мислиш ли, че е вероятно убиецът да е някой сред...
Телефонът на Робин иззвъня повторно. Погледна го: Матю. Отново натисна отказ.
– Не непременно – отвърна Страйк на недовършения й въпрос. – Разбира се, хората, за които е писал, ще са начело в списъка, когато полицията започне разпити. От героите, които разпознах, Лионора твърди, че не я е чела, а също и Катрин Кент...
– Вярваш ли им? – попита Робин.
– На Лионора вярвам. За Катрин Кент не съм сигурен. Как беше онази реплика? „Да те видя в мъки, ще ми достави наслада.“1
11 Из „Опера за три гроша“ от Джон Гей. – Б. пр.
– Не мога да повярвам, че жена би сторила това – мигом възрази Робин, като погледна телефона на Страйк, сега лежащ на бюрото помежду им.
– Не си ли чувала за австралийката, дето одрала любовника си, обезглавила го, сготвила главата и бутовете му и се опитала да го сервира на децата му?
– Не говориш сериозно.
– Напълно сериозен съм. Потърси го в интернет. Когато жените превъртят, не знаят граници.
– Бил е едър мъж...
– А ако е била жена, на която е вярвал? С която се е срещал за секс?
– За кого знаем със сигурност, че е чел романа?
– Крисчън Фишър, Рейф, асистентът на Елизабет Тасъл, самата Елизабет Тасъл, Джери Уолдгрейв, Даниъл Чард – те са все герои от книгата, освен Рейф и Фишър. Нина Ласелс...
– Кои са Уолдгрейв и Чард? Коя е Нина Ласелс?
– Редакторът на Куин, шефът на издателството и момичето, което ми помогна да задигна това – отговори Страйк и плясна с длан върху ръкописа.
Мобилният телефон на Робин иззвъня за трети път.
– Извинявай – изрече тя нетърпеливо и вдигна. – Да?
– Робин.
Гласът на Матю звучеше странно задавен. Той никога не плачеше, нито някога преди се бе показвал особено податлив на угризения след скарване.
– Да? – повтори тя, този път не чак толкова остро.
– Мама е получила още един удар. Тя... Тя...
Сякаш асансьор падна в стомаха й.
– Мат?
Той плачеше.
– Мат? – повтори тя настойчиво.
