– Аз знам едно, че е проклет лицемер – отсече Лионора и примижала, разгледа останалите подписи.
– Даде ми четка за рисуване – съобщи Орландо. – След като ме пипаше.
Настана кратко напрегнато мълчание. Лионора вдигна очи към нея. Страйк замръзна с чашата на половината път до устата му.
– Какво?
– Не ми харесваше да ме пипа.
– Какво говориш? Кой те е пипал?
– В работата на татко.
– Не говори така глупаво – смъмри я майка й.
– Когато татко ме заведе и видях...
– Той я взе със себе си преди месец или повече, защото имах час за преглед при лекар – обясни Лионора на Страйк, слисана и разтревожена. – Не знам за какво говори.
– ...и видях картинките, дето ги слагат в книгите, всичките шарени – продължи Орландо. – И Данулчар ме пипа по...
– Ти дори не знаеш кой е Даниъл Чард – прекъсна я Лионора.
– Той е онзи, дето няма коса – заяви Орландо. – А после татко ме заведе при жената и аз й дадох най-хубавата си рисунка. Тя имаше хубава коса.
– Каква жена? Какви ги приказваш...?
– Когато Данулчар ме пипаше – изрече високо Орландо. – Пипаше ме, аз започнах да викам и той ми даде четка за водни бои.
– Не е прилично да ходиш и да разправяш такива неща – скара й се Лионора, ала напрегнатият й глас пресекна. – Не ни ли стига... Не ставай глупава, Орландо.
Лицето на Орландо силно почервеня. Тя стрелна майка си с гневен поглед и напусна кухнята. Този път тръшна вратата зад себе си; тя не се затвори, а отново отскочи и се отвори. Страйк я чу да трополи по стълбите. След няколко крачки взе да пищи нещо неразбираемо.
– Сега вече наистина се разстрои – унило промълви Лионора и по бузите й се затъркаляха сълзи.
Страйк се пресегна към смачканото руло домакинска хартия, откъсна малко и й я подаде. Тя плачеше безмълвно, слабите й рамене се тресяха, а Страйк седеше мълчаливо и допиваше остатъка от ужасния си чай.
– Срещнах Оуен в един пъб – избърбори ненадейно тя, като бутна нагоре очилата си и избърса мокрото си лице. – Беше дошъл за литературния фестивал в Хей-он-Уай. Никога не го бях чувала, но си личеше, че не е случаен човек с неговите облекло и говор.
И в уморените й очи трепна слабо пламъче, спомен за обожествявания герой, почти потушено през годините, в които бе пренебрегвана и нещастна, в които се бе примирявала с неговите важничене и гневни изблици, в борба да плаща сметките и да се грижи за дъщеря им в тази бедняшка къщичка. Може би пламъчето бе лумнало отново, защото нейният герой – като всички най-славни герои – бе мъртъв; може би занапред щеше да гори като вечен огън, тя щеше да забрави най-лошото и да скъпи образа му такъв, какъвто го бе обичала някога... докато не прочетеше финалния му ръкопис и грозното изображение, което й бе дал...
– Лионора, исках да те попитам нещо друго – изрече меко Страйк – и после си тръгвам. През последната седмица пускаха ли още кучешки изпражнения през процепа за пощата?
– През последната седмица? – задавено повтори тя, като още бършеше очите си. – Да. Имаше пак, май във вторник. Или беше сряда? Но имаше. Още веднъж.
– А виждала ли си жената, която те следеше?
Тя поклати глава и си издуха носа.
– Може да съм си въобразила, не знам...
– Как си с парите, имаш ли?
– Да – отвърна тя и пак избърса очи. – Оуен имаше застраховка „Живот“. Аз го накарах да я сключи заради Орландо. Така че ще се справим. Една предложи да ми даде заем, докато успея да я получа.
– Ами тогава аз ще тръгвам – каза Страйк и се изправи.
Тя го последва в сумрачния коридор още подсмърчаща и преди вратата да се затвори зад гърба на Страйк, той я чу да вика:
– Додо! Додо, слез долу, не исках да те обидя!
Младият полицай отвън бе застанал така, че отчасти препречваше пътя на Страйк. Изглеждаше ядосан.
– Знам кой сте вие – каза. Още стискаше в ръка мобилния си телефон. – Вие сте Корморан Страйк.
– Я виж ти какъв си старателен – подхвърли Страйк. – Отмести се да мина, синко, някои имаме истинска работа за вършене.
22
...Що за убиец, хрътка, пратена от ада, какъв ли дявол ще да е това?
Бен Джонсън,
Забравил, че изправянето беше мъчната част, когато изпитваше болки в коляното, Страйк се отпусна на ъглово място във влака на метрото и позвъни на Робин.
– Здравей – каза й. – Отидоха ли си онези репортери?
– Не, още висят отвън. Знаеш ли, че те показаха в новините?
– Видях уебсайта на Би Би Си. Позвъних на Анстис и го помолих да потуши шума около мен. Направил ли го е?
Чу как пръстите й затракаха по клавиатурата.
– Да, той е цитиран: „Детектив инспектор Ричард Анстис потвърди слуховете, че трупът е открит от частния детектив Корморан Страйк, който по-рано тази година стана известен покрай...
– Това го прескочи.
– „Господин Страйк е нает от семейството да открие господин Куин, който често заминавал, без да се обади на никого за местонахождението си. Господин Страйк не е под подозрение и полицията е удовлетворена от показанията му във връзка с откриването на трупа.“
