– Това вече води към някаква логика – рече замислено Робин, – защото аз постоянно си задавам въпроса „Защо му е било да го убива?“. Факт е, че повечето от тези хора разполагат с ефикасни средства да се справят с проблема „клеветническа книга“, не е ли така? Биха могли просто да заявят на Куин, че няма да го представляват или публикуват, да го заплашат със съд като онзи Чард. Смъртта му далеч повече би усложнила ситуацията за всеки, който е герой от романа. Той вече е получил много по-голяма публичност, отколкото би имал при обикновени обстоятелства.
– Съгласен – каза Страйк. – Но твоето допускане е, че убиецът разсъждава рационално.
– Това не е престъпление от страст – възрази Робин. – Планирано е. Обмислено е до последния детайл. Извършителят трябва да е бил готов за последствията.
– Отново си права – прие Страйк, без да спира да лапа картофки.
– Хвърлих едно око на „Bombyx Mori“ тази сутрин.
– След като се отегчи от „Грехът на Хобарт“?
– Ами... беше там, в сейфа, и...
– Прочети я цялата, колкото сме повече, по-весело е – каза Страйк. – Докъде стигна?
– Малко прескачах – отвърна Робин. – Прочетох епизода с Конкубина и Паразита. Много е злобен, но нямам чувството, че в него има нещо... скрито. В общи линии обвинява жена си и агентката си, че живеят на негов гръб, нали?
Страйк кимна.
– Но по-нататък, като стигнеш до Епи... Епи... Каква беше?
– Епицена? Хермафродитът?
– Това реална личност ли е според теб? Какво значи това пеене? Нямам чувството, че говори за действително пеене, не мислиш ли?
– И защо приятелката му Харпия живее в пещера, пълна с плъхове? Символизъм или нещо друго?
– Ами окървавеният чувал, преметнат през рамото на Резача – допълни Робин, – и джуджето, което той иска да удави...?
– И железата за жигосване в къщата на Тщеславен? – подхвърли Страйк, но тя го погледна в недоумение. – Не си ли стигнала до там? Това Джери Уолдгрейв го обясни на партито на „Роупър – Чард“. Става дума за Майкъл Фанкорт и първата му...
Мобилният телефон на Страйк иззвъня. Той го извади и видя изписано името на Доминик Кълпепър. Издаде лека въздишка и отговори.
– Страйк?
– Аз съм.
– Какво става, дявол го взел?
Страйк не губи време да се преструва, че не знае за какво говори Кълпепър.
– Не мога да го обсъждам, Кълпепър. Може да възпрепятствам разследването на полицията.
– Я зарежи това. Вече имаме полицай, който ни снася сведения. Твърди, че Куин е бил убит точно като герой в негов роман.
– Тъй ли? И колко плащате на тоя тъпанар, че да си развърже устата и да съсипе разследването?
– Дявол да го вземе, Страйк, забъркваш се в такова сензационно убийство и дори не ти хрумва да се обадиш на мен?
– Не знам как си ги въобразяваш нашите отношения, мой човек, но що се отнася до мен, аз ти върша разни дела и ти ми ги плащаш. Толкоз.
– Свързах те с Нина, за да попаднеш на онова издателско парти.
– И това беше най-малкото, с което можеше да ми се отплатиш, че ти изсипах куп допълнителни сведения за Паркър, дето дори не ми ги беше искал – посочи Страйк, като обираше останалите картофки със свободната си ръка. – А можех да ги продам по всички таблоиди.
– Ако искаш да ти се плати...
– Не, не искам да ми се плати, тъпако – ядоса се Страйк, а Робин тактично насочи вниманието си към уебсайта на Би Би Си на собствения си телефон. – Няма да допринеса за провала на полицейско разследване, като намеся в него „Нюз ъв дъ Уърлд“.
– Мога да ти осигуря десет бона, ако дадеш интервю в качеството си на частно лице.
– Дочуване, Къл...
– Чакай! Поне ми кажи кой е романът... онзи, в който описва убийството.
Страйк се престори, че се колебае.
– Добре де, „Братята Балзак“ – отговори.
Подсмихна се, прекъсна разговора и взе менюто, за да разгледа десертите. Надяваше се Кълпепър да прекара дълъг следобед в борба с измъчения синтаксис и опипването на скротуми.
– Нещо ново? – попита Страйк и Робин вдигна поглед от телефона си.
– Не и ако не се брои коментарът на „Дейли Мейл“ как семейни приятели вярвали, че Пипа ще се омъжи по-сполучливо от Кейт.
Страйк се намръщи насреща й.
– Просто зяпах случайни новини, докато ти говореше по телефона – тръгна да се оправдава Робин.
– Не – рече Страйк, – аз не заради това. Изведнъж си спомних... Пипа2011.
– Не разбирам... – промърмори объркана Робин, която още си мислеше за Пипа Мидълтън.
– Пипа2011... от блога на Катрин Кент. Тя твърдеше, че е чела откъси от „Bombyx Mori“.
Робин ахна и се зае да работи по мобилния си телефон.
– Ето го! – възкликна след няколко минути. – „Ами ако ти кажа, че на мен ми чете от него?“ И това е било... – Робин превъртя нагоре – на двайсет и първи октомври. Двайсет и първи октомври! Може да е знаела финала още преди Куин да изчезне.
– Правилно – потвърди Страйк. – Аз ще взема ябълков кръмбъл, искаш ли нещо?
Щом Робин се върна, след като беше дала още една поръчка на бара, Страйк каза:
– Анстис ме покани на вечеря днес. Имал предварителни данни от експертизите.
– Знае ли, че имаш рожден ден? – попита Робин.
– Боже мой, не – отвърна Страйк и прозвуча толкова погнусен от идеята, та Робин се разсмя.
– Какво толкова страшно има?
