– Добрият стар Дики – рече Страйк. – Тази сутрин намекваха, че крия трупове, за да си популяризирам бизнеса. Учуден съм, че медиите толкова са се заинтересували от петдесет и осем годишен не особено прочут мъртвец, при положение че все още не знаят колко страховито е било убийството.
– Не Куин ги е заинтригувал, а ти – каза Робин.
Мисълта не донесе никакво удоволствие на Страйк. Той не искаше лицето си по вестниците или по телевизията. Снимките му, които се бяха появили след разрешаването на случая „Лула Ландри“, бяха малки (мястото им трябваше за снимки на ослепително красивия модел, за предпочитане с оскъдно облекло); мургавото му навъсено лице не бе добре различимо при размазания вестникарски печат и той се бе погрижил да избегне да го снимат анфас, когато влизаше в съда, за да свидетелства срещу убиеца на Ландри. Изровили бяха стари негови снимки с униформа, но те бяха отпреди няколко години, когато бе с двайсетина килограма по-лек. Никой не го разпознаваше само по външност след краткия изблик на слава и той нямаше никакво желание да излага на риск своята анонимност.
– Не искам да налетя на банда папараци. Не че бих могъл да летя – добави сухо, усещащ как пулсира коляното му, – дори да ми платят. Искаш ли да се срещнем...
Любимият му локал бе „Тотнъм“, ала не искаше да го излага на опасност от бъдещи обсади от страна на медиите.
– ...в „Кеймбридж“ след около четирийсет минути?
– Няма проблем – отвърна тя.
Едва след като вече бе затворил, на Страйк му хрумна първо, че бе редно да се осведоми за опечаления Матю, и второ, че трябваше да я помоли да му донесе патериците.
Пъбът от деветнайсети век се намираше на Кеймбридж Съркъс. Страйк откри Робин на горния етаж сред тапицирани с кожа мебели, месингови полилеи и огледала с позлатени рамки.
– Добре ли си? – попита го загрижено, след като се бе приближил с куцане към нея.
– Забравих, че не съм ти казал – каза той, като седна предпазливо на стола срещу нея и простена. – Пак си ударих крака в неделя, като се опитвах да спипам жена, която ме следеше.
– Каква жена?
– Проследи ме от къщата на Куин до станцията на метрото, където се изтърсих като последен глупак, и тя избяга. Отговаря на описанието на жената, за която Лионора се оплакваше, че се навъртала наоколо след изчезването на Куин. Имам голяма нужда да пийна нещо.
– Аз ще донеса – каза Робин, – тъй като имаш рожден ден. Взела съм ти и подарък.
Тя вдигна на масата малка кошница, покрита с целофан и вързана с панделка, в която имаше корнуолски специалитети: бира, сайдер, разни сладки неща и горчица. Той се почувства нелепо трогнат.
– Не беше нужно да го правиш...
Ала тя вече се бе отдалечила към бара. Когато се върна с чаша бяло вино и халба „Лъндън Прайд“, той каза:
– Много ти благодаря.
– Няма защо. Та значи, мислиш, че тази жена е наблюдавала къщата на Лионора?
– И вероятно е пускала кучешки изпражнения през процепа за пощата, да – каза Страйк. – Не виждам какво може да спечели, като следи мен обаче, освен ако не си е мислела, че ще я заведа до Куин.
Той потрепна, докато вдигаше пострадалия си крак на табуретка под масата.
– А имам да провеждам наблюдение над Брокълхърст и съпруга на Бърнет тази седмица. Страхотен момент уцелих да се подредя с този крак.
– Мога аз да ги следя вместо теб.
Развълнуваното предложение излезе от устата на Робин, преди да се е усетила, но Страйк не даваше признаци да я е чул.
– Как се справя Матю?
– Не много добре – отвърна Робин. – Не можеше да прецени дали Страйк е регистрирал предложението й, или не. – Отиде си у дома, за да е с баща си и сестра си.
– В Масъм беше, нали?
– Да. – Тя се поколеба, после каза: – Ще трябва да отложим сватбата.
– Съжалявам.
Тя сви рамене.
– Не можем да я направим толкова скоро. Беше ужасен шок за семейството.
– Разбираше ли се добре с майката на Матю?
– Да, естествено. Тя беше...
Но всъщност госпожа Кънлиф открай време си бе мъчен човек; хипохондричка или така поне си бе мислила Робин. През последните двайсет и четири часа бе изпитвала чувство за вина по този повод.
– ...прекрасна – довърши Робин. – А как е горката госпожа Куин?
Страйк й описа посещението си при Лионора, включително кратката поява на Джери Уолдгрейв и впечатленията си от Орландо.
– Какво точно не й е наред? – попита Робин.
– Трудности в заучаването, така го наричат, нали?
Той замълча, припомнил си безхитростната усмивка на Орландо, орангутана, който гушкаше.
– Каза нещо странно, докато бях там, а изглежда, бе новина и за майка й. Разправи ни как веднъж отишла с баща си в работата му и шефът на издателството на Куин я докосвал. Името му е Даниъл Чард.
Видя изписан по лицето на Робин неизказания страх, който думите бяха извикали в запуснатата кухня.
– Как така я е докосвал?
