– Знам – каза Робин, обърната с гръб към него, докато включваше чайника. – Искаш да се съсредоточиш върху случая „Куин“.
Страйк не беше сигурен дали в тона й има упрек.
– Тя ще ми плати – изрече сухо. – Куин е имал застраховка „Живот“, тя го е накарала да си я направи. Така че сега ще получи пари.
Робин долови, че той се опитва да се оправдава, и това никак не й хареса. Страйк явно предполагаше, че нейният приоритет са парите. Не му ли бе доказала, че не е така, като отхвърли по-добре платени служби, за да работи при него? Не беше ли забелязал желанието и готовността й да му помогне да докаже, че Лионора Куин не е убила съпруга си?
Постави пред него чаша чай, друга с вода и блистер с парацетамол.
– Благодаря – процеди той през стиснати зъби, подразнен от болкоуспокояващото, макар и да бе възнамерявал да изпие двойна доза.
– Ще ти поръчам такси да те откара до „Пескатори“ в дванайсет, искаш ли?
– Съвсем наблизо е – възрази той.
– Едно е да имаш гордост, а друго е, когато вече граничи с глупост – заяви Робин и едва ли не за пръв път той мерна за кратко неприкрит гняв у нея.
– Добре – съгласи се с вдигнати вежди. – Ще се кача на проклетото такси.
Ако трябваше да е искрен, беше благодарен за това, когато три часа по-късно куцукаше, силно облегнат върху евтиния си бастун, към таксито, очакващо го в края на Денмарк Стрийт. Сега си даваше сметка, че изобщо не биваше да слага протезата. Слизането след няколко минути на Шарлот Стрийт си беше изпитание, а таксиметровият шофьор не криеше нетърпението си. Страйк с облекчение влезе в топлия и шумен „Пескатори“.
Елизабет още не беше дошла, но беше направила резервация на свое име. Страйк бе отведен до маса за двама до мозаечно пано от камъчета върху бяло боядисаната стена. Грубо рендосани греди кръстосваха тавана; над бара бе провесена гребна лодка. На отсрещната стена бяха окачени яркооранжеви кожени ботуши. По силата на навика Страйк си поръча халба бира, докато се любуваше на ведрата обстановка с нейното средиземноморско очарование и гледаше падащия сняг през прозореца.
Скоро пристигна и агентката. Той се опита да се изправи, когато тя приближи към масата, но мигом се строполи обратно на стола си. Елизабет сякаш изобщо не забеляза.
Изглеждаше отслабнала след последната им среща; добре скроеният черен костюм, аленото червило и стоманеносивата къса коса днес не й придаваха устрем и жизненост, а изглеждаха като неуместно подбрана дегизировка. Кожата на лицето й бе пожълтяла и отпусната.
– Как сте? – попита я той.
– А вие как мислите, че съм? – изграчи грубо тя. – Какво? – тросна се към застаналия до нея келнер. – О... Вода. Натурална.
Взе менюто в ръце с вид на човек, който е издал прекалено много за себе си, и Страйк си даде сметка, че всякакъв израз на съчувствие или загриженост нямаше да бъде добре приет.
– За мен само супа – каза тя на сервитьора, когато се върна да вземе поръчката им.
– Оценявам готовността ви да се срещнете отново с мен – каза Страйк, когато келнерът се отдалечи.
– Бог е свидетел, че Лионора има нужда от всичката помощ, която би могла да получи – отсече Елизабет.
– Защо го казвате?
Жената го изгледа с присвити очи.
– Не се правете на глупав. Тя ми каза как настояла да я заведат в Скотланд Ярд да се види с вас веднага след като й съобщили за Оуен.
– Да, така беше.
– И как си е въобразявала, че ще изглежда това? Полицаите вероятно са очаквали да рухне в несвяст, а тя просто проявила желание да се види с приятеля си, частният детектив.
Потисна кашлицата си с мъка.
– Надали Лионора се замисля какво впечатление оставя у хората – отбеляза Страйк.
– Така е, тук сте прав. Никога не е блестяла с много ум.
Страйк си помисли какво ли впечатление си мислеше Елизабет Тасъл, че тя самата оставя у околните; дали осъзнаваше колко малко бе харесвана. Сега даде пълна воля на кашлицата, която се бе опитвала да сдържи, и той изчака силните звуци, подобни на лаене на тюлен, да престанат, преди да я попита:
– Значи, смятате, че е трябвало да се престори на опечалена?
– Не съм казала, че щеше да е преструвка – сопна се Елизабет. – Сигурна съм, че тя е разстроена посвоему, колкото и ограничена да е. Просто нямаше да й е от вреда малко по-старателно да разиграе скърбяща вдовица. Хората това очакват.
– Предполагам, че вече сте разговаряли с полицията.
– Разбира се. Преразказвах им отново и отново разправията в „Ривър Кафе“, както и причината, поради която не прочетох внимателно проклетата книга. Освен това ги интересуваше какво съм правила след последното ни виждане с Оуен, по-специално трите дни след него.
Тя стрелна въпросителен поглед към Страйк, чието изражение остана неутрално.
– Вероятно си мислят, че той е умрял до три дни след скарването ни?
– Нямам представа – излъга Страйк. – Вие какво им разказахте за този период?
– Че се прибрах право у дома, след като Оуен се развилня срещу мен, на следващата сутрин станах в шест, взех такси до гара Падингтън и отидох на гости на Доркъс.
– Една от писателките ви, доколкото помня?
– Да, Доркъс Пенгълий4, тя...
