41 Доркъс – вид бръмбар. Пенгълий – малко градче в Корнуол. – Б. пр.
Елизабет забеляза, че Страйк се подсмихна, и за пръв път от познанството им насам и на нейното лице се появи мимолетна усмивка.
– Ако щете, вярвайте, това е истинското й име, не е псевдоним. Пише порнография под формата на исторически любовни романи. Оуен проявяваше голямо презрение към творбите й, но би убил за продажбите, които реализира. Книгите й вървят като топъл хляб – добави Елизабет.
– Кога се прибрахте от гостуването у Доркъс?
– В понеделник, в късния следобед. Предполагаше се да е хубав дълъг уикенд, ала ни най-малко не беше хубав – изрече натъртено Елизабет – благодарение на „Bombyx Mori“. Живея сама – продължи тя – и не мога да докажа, че се прибрах у дома, а не отидох да убия Оуен още с връщането си в Лондон. А със сигурност имах такова желание...
Тя отпи малко вода и додаде:
– В полицията се интересуваха най-вече от романа. Смятат, че дава мотив на много хора.
Това бе първият й открит опит да изтръгне информация от него.
– Отначало изглеждаше, че са много хора – каза Страйк, – но ако са уцелили правилно времето на смъртта и Куин е умрял в рамките на три дни след скандала ви в „Ривър Кафе“, броят на заподозрените силно би намалял.
– Как тъй? – остро попита Елизабет и му напомни един от най-страховитите му преподаватели в „Оксфорд“, който използваше този въпрос от две думи като гигантска игла, с която пробиваше несъстоятелните теории.
– Боя се, че не мога да ви дам тази информация – любезно отвърна Страйк. – Не бива да влияем върху полицейското разследване.
През малката маса можеше добре да разгледа грубата й кожа с едри пори и лош тен, а през това време черните й като маслини очи го наблюдаваха бдително.
– Попитаха ме – каза тя – на кого съм показала ръкописа през няколкото дни, докато беше у мен и преди да го пратя на Джери и Крисчън. Отговорът беше: на никого. Интересуваха се също с кого Оуен е обсъждал творбите си, докато още ги е пишел. Не разбирам за какво им беше това – рече с все още приковани в Страйк очи. – Да не би да смятат, че някой го е подстрекавал?
– Не знам – излъга повторно Страйк. – А той обсъждаше ли романите, над които работеше?
– Може да е чел откъси на Джери Уолдгрейв. На мен не благоволяваше и заглавията им да каже.
– Нима? Никога не ви е искал съвет? Не споменахте ли, че сте учили английска литература в „Оксфорд“?
– Беше ми първа специалност – сърдито отвърна тя, – но това си беше едно нищо в очите на Оуен, който, между другото, бе отпаднал от някакво третокласно учебно заведение и така и не се беше дипломирал. Но Майкъл веднъж прелюбезно се бе изказал пред Оуен, че съм била „окайващо неоригинална“ като писател по времето на студентските ни години, и Оуен никога не го забрави. – Споменът за някогашното оскърбление придаде морав оттенък на жълтеникавата й кожа. – Оуен споделяше предубеждението на Майкъл за жените в литературата. То се знае, нито единият от двамата не възразяваше жени да хвалят произведенията им. – Тя се закашля в салфетката си, от която лицето й се показа зачервено и гневно. – Оуен бе по-лаком за похвали от всеки автор, когото съм срещала, а те до един са ненаситни.
Храната им пристигна: доматена супа с босилек за Елизабет и риба треска с пържени картофи за Страйк.
– При последната ни среща ми казахте – подзе Страйк, след като преглътна първата си голяма хапка, – че е дошъл момент, когато е трябвало да избирате между Фанкорт и Куин. Защо избрахте Куин?
Тя се залови да духа супата в лъжицата си и й бе нужно дълго обмисляне, преди да отговори:
– В онзи момент имах чувството, че прегрешенията, които понасяше, са повече от тези, които вършеше.
– Това има ли нещо общо с пародията върху романа на съпругата на Фанкорт, която някой е написал?
– Не я написа някой – изрече тихо тя. – Беше Оуен.
– Със сигурност ли го знаете?
– Той ми я показа, преди да я изпрати на списанието. Боя се... – Елизабет посрещна погледа на Страйк с хладно предизвикателство, – че написаното ме разсмя. Беше болезнено точна и много забавна сатира. Оуен винаги е бил добър литературен имитатор.
– Ала впоследствие жената на Фанкорт се е самоубила.
– Което бе трагедия, естествено – каза Елизабет, без да показва някакво чувство, – но пък не бе логично да се очаква такова нещо. Честно казано, никой, способен да отнеме живота си заради лоша критика, не бива поначало да се захваща с писане на роман. Но пък и нормално бе Майкъл да е бесен срещу Оуен и според мен още повече, задето Оуен се уплаши и отрече авторството, когато научи за самоубийството на Елспет. Беше изненадващо малодушие от страна на човек, който искаше да бъде приеман като безстрашен и неподатлив на условности. Майкъл поиска да се откажа от Оуен като клиент. Аз не го сторих. Оттогава Майкъл не ми е проговарял.
– Куин повече пари ли ви печелеше, отколкото Фанкорт по това време? – попита Страйк.
– Боже мой, не – отговори тя. – Не бях водена от парична изгода, когато запазих лоялност към Оуен.
– А защо тогава...
