Понечих да пристъпя напред, но нещо задържа крака ми. Погледнах надолу и видях зъби, кучешки череп, заровен наполовина в пръстта, който стискаше стъпалото ми. Още един призрак, но въпреки това ме закова на място.
Плъзнах поглед по ордата мъртъвци, спрях го на гъстата тълпа призраци зад тях. Чела нямаше откъде да знае за моето куче, за Верен. Не би могла да събере всички мъртъвци от Гелет, нито да знае историите им. По някакъв начин това идваше от мен. По някакъв начин Чела извличаше призраците от моето минало, измъкваше ги през дупката, която аз бях направил в тъканта на мирозданието. И не само призраците, които познавах лично, а и призраците на онези, чиято смърт бях причинил. Долових смътните очертания на една догадка, смътни, но все пак очертания.
Сведох отново поглед към черепа в краката си.
— Това не трябваше да го правиш — казах и измъкнах крака си. Усетих как зъбите се впиват в плътта ми, но по ботуша ми нямаше и следа. Беше само болка, без кръв. Беше капан, създаден от собственото ми съзнание. Призраците не можеха да ни наранят, иначе щяхме да умрем още в къщата на Рут, щяхме да изгорим заедно с тях, когато изгря строителското слънце. Чела ги беше довела само за да ме тормози.
— Хайде да се оженим, любими мой — каза тя. — Гостите вече са тук. Сигурна съм, че ще намерим и свещеник, който да ни венчае.
Измежду другите призраци се появи брат Глен, силуетът му трептеше колебливо на дневната светлина, не бе така рязко очертан като на другите призраци, сякаш нещо го дърпаше назад. Кутийката със спомени на кръста ми натежа. Не знаех, че брат Глен е умрял, но може би някога съм го знаел и съм предпочел да забравя. Вървеше бавно, с накуцване, макар да не виждах рани по него, и не изглеждаше доволен. В едната си ръка държеше нож, нож, който познавах, червен от кръв. Някакъв мъртвец се озова на пътя му и брат Глен го намушка във врата. Създанието се срина с все ножа. Призраците не можеха да наранят живите, но явно можеха да нараняват мъртвите, при това сериозно. Брат Глен докуцука до Чела и спря.
Чудех се как духът на свещеника се е озовал тук и защо ме гледа с такава омраза. Усещах я дори от петдесет метра. Но повече ме занимаваше друга загадка — думите, които Чела беше употребила, преди да извика брат Глен.
„Гостите вече са тук.“
Бързите мъртви стесниха кръга, макар че не чух изрични указания в този смисъл. Крачеха бавно, ръцете им готови да стискат, мачкат и късат. Бяха толкова много, че нападнеха ли, нямаше да издържим повече от минута.
— Никаква сватба не е, ако семейството ми го няма. — Прибрах меча си в ножницата.
— Има духове, които не мога да призова. Онези с кралска кръв лежат в осветени гробници, под защитата на стара магия. Ако можех да извадя майка ти, отдавна да съм го направила — каза Чела. Думите стигнаха до мен през тълпата, от устите на бързите мъртви, които все така стесняваха кръга.
„Гостите вече са тук, но има духове, които тя не може да призове.“
Конете ни се бутаха зад мен, нервни, дори сивушкото.
— Имах предвид братята си — казах и обхванах с жест Макин, Кент, Грамло и Райк.
— Могат да присъстват — каза Чела. — Ще им оставя очите.
— А музика няма ли да има? Поети да ни разтушат със стиховете си? Цветя? — попитах. Печелех време.
— Печелиш време — каза тя.
„Гостите вече са тук. Освен онези, които тя не може да призове. И другите, които не иска да призове.“
— Сещам се за един поет, Чела. За едно стихотворение. Много подходящо. „На свенливата му любов“.
— Аз свенлива ли съм? — Пристъпи по-близо, полюляваше бедра сред мъртъвците.
Мъдростта на поетите е надживяла мъдростта на Строителите.
— Поемата е посветена на времето, отчасти поне. За това как поетът не може да спре времето. Завършва така: „Да спрем ний слънцето не можем, зная, но можем да го пратим във безкрая“.
Призраците не могат да наранят живите. Могат да ги подлудят. Могат да ги изтормозят така, че сами да посегнат на живота си, но физически не могат да ги наранят. Сигурен бях в това. Разбирах го с некромантството, което бях откраднал. Мъртвите обаче бяха лесна плячка за призраците. Видял бях доказателството за това със собствените си очи. Труповете на Чела бяха лесна плячка за духовете, защото стояха близо до техния свят, достатъчно близо до портите на смъртта, та призраците да се пресегнат и да ги разкъсат.
— Много сладко — каза Чела. — Но няма да ме спре.
— Затова аз ще те накарам да побегнеш. — И с цялата сила на волята си, без да пестя и грам, призовах своите духове. Издърпах ги през портите, които Чела беше отворила. Разперил широко ръце, върнах на белия свят всяка сянка и фантом, всеки досаден дух, който ме беше следвал по едно или друго време през изминалите години. Изкървих ги през гърдите си, избутах ги с всеки удар на сърцето си. Не можех да попреча на Чела да призове онези, които иска да призове, но можех да направя така, че да дойдат всички, до последния. На бегом.
