Нямаше нужда да обяснявам повече. Двамата бяхме в една кожа. Роу стъпи в лепкавата кал и ямата го засмука. Клекнах отстрани. Калта се затвори над главата му и чак тогава усетих стоманата отстрани на врата си. Проследих с поглед острието.
— Никога не прави това с мен — каза Макин. — Закълни се.
— Заклевам се — отвърнах.
Нямаше нужда да ме моли или убеждава.
Имах чувството, че търчим из блатата от години. Целите бяхме оплескани в кал. Кожата на братята се белееше само около очите и то защото ги бършеха час по час. Гледката не беше от приятните, а сега, когато слънцето захождаше към залез, си беше направо зловеща. Скоро, когато слънцето се удавеше в блатата и ни зарежеше в мрак, ние също щяхме да се удавим.
— Идат още — извика Райк. Както и преди, единствен той виждаше над високите тръстики.
— Колко са? — попитах.
— Всичките — каза той. — Тръстиките падат, сякаш ги помита вълна, да ги…
И сам чувах воя, приглушен, но достатъчно ясен във вечерния въздух. Минали бяха два часа, докато Роу изпълни задачата си, два часа, преди ръката му най-сетне да щръкне над повърхността с кутията. Принудителното чакане не се хареса на братята, но истината бе, че два часа повече или по-малко нямаше да ни решат проблема с Чела, нито щяха да ни измъкнат от нейния кален ад. Оставихме Роу в ямата. Казах на Макин, че съм го освободил. Но не бях.
— Виждаш ли някакво разчистено място? — попитах.
Райк не отговори, но свърна и затича целенасочено, така че го последвахме.
Ръмжащият вой набра сила, скъси разстоянието. Тичахме здраво, но жвакането на бързи мъртви крака се чуваше все по-ясно, заедно със звука на скършени и стъпкани тръстики.
Тръстиките пречеха и на нас, тичахме на сляпо през зеленото море, а после внезапно се озовахме на ниска могилка, гола. Издигаше се на не повече от метър над околния терен, но аз имах чувството, че е истински хълм.
— Браво — казах на Райк и си поех жадно дъх. Ако ще умираш, по-добре да е на открито.
Войската на Чела придойде от всички страни. Бързоногите мъртъвци, целите на петна и окаляни, с разкривени от неумираща ярост лица, с противоестествен блясък в очите, десетки. Стичаха се от всички посоки да обградят могилата. Зад тях, със закъснение от минути, залитайки през стъпканата тръстика, се появиха другите мъртъвци, отдавна мъртвите, изгнилите, сред тях и труповете от дълбините на блатото, мариновани до твърдостта на стара кожа и с кажи-речи същия цвят. Зърнах високия скелет и парцаливата плът на Прайс. Чела вървеше до него, нагиздена в бяла рокля, цялата в дантели и с дълъг шлейф, рокля съвсем като за кралска сватба. И почти без кал по нея.
— Здравей, Йорг — каза Чела. Беше твърде далеч, за да я чуя, но и нямаше нужда, защото всички мъртъвци прошепнаха думите ѝ.
— Върви в ада, кучко. — Ще ми се да бях казал нещо умно.
— Не бъди груб на сватбения ни ден, Йорг — сгълча ме тя и мъртвите заедно с нея. — Мъртвия крал се е надигнал. Черните кораби плават. Ти ще дойдеш при мен. Ще ме обичаш. И двамата заедно ще отворим Златната порта за своя господар и ще сложим нов император на трона.
И тогава се появиха мъртвите от Гелет, газеха през блатото, като да се бяха загубили, свръщаха насам-натам без посока. Бяха призраци, а не съживени мъртъвци, но изглеждаха съвсем като истински, с рани от изгаряне, с опадали зъби, почти без коса, с люпеща се кожа. Стотици, хиляди, прииждаха в широк кръг от обвинения. Напираха толкова решително, че някои от мъртъвците в последните редици се оказаха избутани и стъпкани дори.
— К’во пък — рече Райк. — Ожени се за кучката.
— Тя ще ви убие във всички случаи, Райк. А твоят труп ще върви до нея. Прайс от едната ѝ страна, ти — от другата. И братята отново ще се съберат в пълния си състав.
— О — рече той. — Забраѝ тогава.
— Стига, Йорг, бъди мъж — каза Чела, а мъртвешкият хор ѝ пригласяше. При следващите ѝ думи обаче съпроводът се сведе до един-единствен глас, този на мъртва жена, която стоеше близо до ръба на нашата могила. Кален труп, едната ръка изгризана до кокал, кожата петносана, устните сиви и гниещи, но лицето още пазеше известна прилика с чертите на Рут. — Мъртвия крал идва. Мъртвите се надигат като прилив. Те са повече от живите, а всяка битка създава още трупове, не още хора. — Езикът на мъртвата жена се гърчеше, черен и лъскав, думите на Чела се търкаляха от него. — Ела при мен, Йорг. Има място за теб във всичко това. Има сила, която да вземеш и държиш.
— Види ми се, че има и нещо друго — казах аз. Колкото и високо мнение да имах за собствения си чар, не ми се вярваше некромантката така да се е заплеснала по мен, че да измине толкова път и да си причини чак такива главоболия. А ако я тласкаше жажда за мъст, можеше лесно да я утоли, без целия този цирк. — Мъртвия крал те плаши. — Долавях напрежение в гласа ѝ, отчаяние дори. — Какво толкова иска от мен?
Делеше ни голямо разстояние, но въпреки това разбрах, видях го в лицето ѝ. Тя не знаеше.
