Трима мъртви нахлуха в разчистеното място още преди да сме го разчистили докрай. Движеха се адски бързо и щом ни видяха, нададоха вой. Хвърлиха се към нас без колебание, протегнали ръце да стиснат нечие гърло. Роу падна. Онзи, който избра мен, се наниза на меча ми. Буквално го погълна, проклет да е. Дръжката стърчеше между разсечените му бузи, острието беше пробило дробовете му, върхът — стигнал стомаха. Сетих се за Томас в цирка.
Четирите стъпки стомана, разсекли вътрешните му органи, вбесиха моя противник още повече. Напираше да ме докопа за гърлото, едва не изтръгна меча от ръцете ми, но аз стисках здраво дръжката и инерцията на мъртвеца ме събори по гръб в тръстиките. Онзи ми налетя отново, на четири крака, сякаш не беше погълнал достатъчно от меча ми и искаше още. Ако можеше да си отвори челюстите по-широко, сигурно щеше да налапа и дръжката с все ръцете ми. Явно не беше твърде привързан към вътрешните си органи.
Мъртвецът продължи да напира, тъмна кръв гъргореше в гърлото му, аз отстъпих назад и нагазих в лепкава кал. Забих дълбоко крака, завъртях меча и натиснах надолу. Острието разпори мъртвеца, от шията, през гърдите, до чатала. Червата му се изсипаха и той се просна в калта, посягаше да ме докопа, но аз се откъснах и забих меча си в по-твърд участък. Ритах в паника да се измъкна от лепкавия вир, който ме теглеше надолу. Ако не беше мечът ми, щях да потъна. Успях да се измъкна от ямата и се проснах по гръб, останал без дъх. Чувах воя на другите мъртъвци и псувните на братята. Тръстиките се издигаха над мен като дървета, полюшваха се на фона на синьото небе.
Когато събрах сили да се върна на мястото, което бяхме разчистили, битката вече бе свършила.
— Роу е мъртъв. — Едната буза на Макин беше раздрана и той търкаше раната с шепа намачкани тръстикови стъбла. На пръв поглед тази терапия само влошаваше нещата, но може би Макин целеше да подлюти раната и изтеклата кръв да я почисти.
— Никога не съм го харесвал — казах. Когато сме на пътя, казваме такива неща. А и в случая си беше вярно.
— Погрижи се да не остане нищо за Чела — заръчах на Кент.
Той се зае да обезглави първия нападател. Някой вече беше отрязал ръцете му от раменете, устата му беше пълна с кал, но въпреки това създанието се гърчеше и се пулеше.
Като гледах как Макин се грижи за раната си, реших да проверя собственото си здравословно състояние. Случва се да минат часове, преди да забележиш рана, получена в битка.
— Мамка му — казах.
— Какво? — Макин ме погледна.
— Изгубил съм кутията. — Прокарах отново ръце по кръста си, сякаш имаше вероятност да съм я пропуснал при първата проверка.
— Прав ѝ път — рече Макин.
Върнах се назад по пътеката от стъпкани тръстики, където се бях боричкал с мъртвеца. Нищо. Стигнах до калната яма.
— Потънала е тук — казах.
— Ми добре — рече Макин, който бе тръгнал след мен.
Огледах се. Чувствах, че не бива да я губя. Че ми е нужна. Че е част от мен.
— Кент! — извиках. Той погледна към мен, вдигнал брадвата над главата си за удар. Трупът на Роу лежеше в краката му.
— Остави го — казах аз.
Върнах се и коленичих до Роу.
Отблизо смъртта е грозна. Старецът се беше насрал и вонеше по-зле от обикновено. Месото на шията му беше съдрано и висеше на розови парцали върху ключиците. Парчета бял хрущял стърчаха около черната дупка в дробовете му. Примесена със сополи кръв засъхваше под носа му, очите му се бяха завъртели наляво под неестествен ъгъл.
— Не съм приключил с теб, брат Роу — казах.
Хванах ръцете му. Ръцете на мъртвите не са чак толкова неприятни на пипане, но когато преплетох пръсти с неговите, ме полазиха ледени тръпки, признавам. Роу лежеше безжизнен, усещах мазолите по дланите му.
— Какво правиш? — попита Грамло.
— Имам задача за теб, брат Роу — казах аз.
Потърсих го. Не можеше да е отишъл много далеч. Усетих пулса на некромантството в незаздравялата рана на гърдите си. Тъмна ръка се затвори около сърцето ми, обви ме хлад като мокър чаршаф.
Знаех, че силата ми е малка, ручейче само, като лентата бистра вода в безкрайната кална шир на блатата. Но Роу още беше топъл. Сърцето му не биеше, но още потрепваше и се гърчеше едва доловимо, и най-важното — аз познавах Роу, познавах го до мозъка на костите. Не го харесвах, но го познавах.
За да изправиш мъртвец, трябва да влезеш в кожата му. Да се намъкнеш в нея, да му заемеш ехо от пулса си, да настроиш мозъка си към неговите мисли.
Плюх, както го правеше Роу. Вдигнах глава и изгледах братята с присвити очи, видях ги през призмата на неговите чувства — разбрах кои е харесвал и кои не, на кого е завиждал, с кои е имал стари спречквания, кой му дължи пари заради загубен облог.
— Брат Роу — казах.
Изправих се. Ние се изправихме. Той се изправи.
Стоях лице в лице с трупа му, а Роу ме гледаше от някакво далечно място, през очи, които доскоро бяха негови. Братята ни зяпаха мълчаливо как вървим към ямата — аз напред, Роу след мен.
— Намери я — казах.
