Вървяхме упорито напред. Вече знаехме, че почивките тук са лоша идея. Останали ни бяха четири коня, след като добичето на Роу стъпи в кална дупка и си счупи глезена. Роу му преряза гърлото, а аз накарах Кент да му отреже краката.
— Не ща Чела да го вдигне и мъртъвците ѝ да го пришпорят след нас.
С всяка минута морето изглеждаше все по-голямо. Скоро щяхме да се озовем в солените мочури.
— Ису да ни е на помощ — възкликна Роу и се закова на място пред мен. От всички братя той най-рядко отправяше молитви за божествено съдействие.
Настигнах го. Обраслото с туфи трева блато свършваше без предупреждение, заменено от дълга ивица тиня, от онази, която се образува при отлив. Двестатина метра по-нататък започваше море от тръстики. Но не тинята беше спряла Роу, а главите.
През пет метра, като зелки в нива, от тинята стърчаха глави. Най-близките спряха да стенат и завъртяха очи към нас.
Онази в краката на Роу, жена на средна възраст с тежка челюст, се мъчеше да ни погледне в очите.
— Боже, спаси ме — каза тя. — Спаси ме.
— Жива ли си? — Клекнах до нея. Тинята беше неочаквано гъста и твърда, като влажна глина.
— Спасете ме! — изпищя жената.
— Те са отдолу. — Това го каза главата на мъж вляво от нас, някъде на възрастта на Макин, с черна брада. Калта беше полепнала по долната половина на брадата му, другото беше чисто, сякаш го е измил дъжд.
Пресегнах се с некромантството, което се събираше във върховете на пръстите ми. Не усещах повече смърт тук, в тинята, отколкото в другите части на блатото. Освен около самите хора. Усещах как животът изтича от тях… и го сменя с нещо не толкова живо, но по-издръжливо.
— Късат ми кожата! — Гласът на мъжа се извиси във вой.
Вдясно от нас имаше млада жена, черната ѝ коса потъваше в тинята. Жената вдигна лице към нас и видях, че е нашарено с тъмни вени, като онези на моите гърди. Изръмжа. Дълбок гърлен звук, пълен с глад. Зад нея имаше друга жена, двете си приличаха като сестри.
— Идват нощем. Мъртви деца. Дават ни да пием горчива вода и ни хранят с ужасни неща. Ужасни неща. — Главата ѝ клюмна.
— Убийте ме — извика един мъж по-навътре в тинята.
— И мен — извика друг.
— Откога… — казах аз.
— Откога сте тук? — довърши въпроса ми Макин.
— От три дни.
— Две седмици.
— Девет дни.
— От цяла вечност! — Стоновете и гърлените звуци набраха сила.
Изправих се. Ръцете и краката ми бяха ледени, повдигаше ми се.
— Защо? — попитах Макин. Той вдигна рамене.
— Аз знам — каза Райк.
— Ти нищо не знаеш, Райк — казах му.
Но наистина знаеше.
— Бързите мъртви — обясни гигантът. — Тя тук ги прави. Маринова ги. Превръща ги бавно, та след това да са бързи. И преди съм чувал за този начин.
Погледът ми попадна на друга глава, глава с гладни очи и раззината в писък уста. Още няколко подхванаха крясъка.
— Дай им каквото искат, Кент — казах аз.
— Не! Имайте милост — примоли се жената в краката на Роу. — Имам деца.
— А ако не го искат, дай им това, от което имат нужда — добавих.
И Кент се зае да прибере реколтата. Кървава задача, от която те заболява гърбът. И другите се включиха, Райк с невиждан ентусиазъм.
Продължихме на бърз ход, нямахме търпение да се махнем оттук.
— Това едва ли е единствената нива — каза Макин. Тичаше бос, защото беше успял да загуби и втория си ботуш.
Тревожех се не толкова какво друго отглежда Чела, а какво вече е успяла да отгледа.
Движехме се през зелено море, устремени към сиво море. Тръстиките бяха високи до гърдите ни, че и повече, краката ни потъваха до средата на прасците при всяка стъпка. Широки ивици рядка кал разделяха туфите тръстики, подхранвани от потоци, които ромоляха в средата им. Стигнали бяхме до поредния воден синор, когато чух далечния прибой.
— Не. — Грамло сложи ръка на рамото ми, преди да съм стъпил в калта.
В средата на синора, там, където потокът лъщеше като панделка, калта взе да се вълнува.
Роу извади лъка си. Аз натегнах арбалета на Нубанеца.
Калта се сгърчи отново, надигна се в могила и се разтече неохотно настрани. Нещо черно се появяваше от недрата ѝ.
— Т’ва е лодка бе, да я… — каза Райк.
Явно днес му беше ден за правилни догадки. Рибарска лодка от черни изгнили дъски се появи от тинята, екипажът ѝ се размърда на палубата, отърсваше се от полепналата кал и собствената си прогнила плът. Сетих се за дебелия капитан и неговата баржа на река Райм. Изборът му да стои във води, които познава, изведнъж ми се стори изключително разумен.
— Назад! — И поведох братята обратно в тръстиките.
Тичахме през високата тръстика, по-висока от мен, стръкове ме удряха в лицето.
— Нещо идва — извика Райк. Само той беше достатъчно висок, за да вижда над зеленото море.
— Откъм лодката ли? — извиках аз.
— Не. От другата страна.
Свърнахме и затичахме по-бързо.
Чувах ги. Настигаха ни, проправяха си път през тръстиките.
— Какво е? — извиках.
— Не знам — каза задъхано Райк. — Не го виждам. Виждам само как падат тръстиките.
— Спрете! — И пръв последвах заповедта си. Захвърлих арбалета на Нубанеца и развъртях меча си през тръстиковите стъбла. — Разчистете място! — извиках.
Няма смисъл да тичаш, ако е ясно, че ще те хванат.
